Цветарка

Цветарка

 Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
 като теменужен остров в лунносребърни води,
 и над смътния и гребен, сякаш в болка безнадеждна,
 се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

 И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
 хиляди души разбити – глъхне празничния град
 и под лунно наметало с шепот странен той разказва
 повестите безутешни на вседневен маскарад.

 А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
 ето малката цветарка бърза от локал в локал,
 де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
 и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

 С погледа смутен и влажен на прокудена русалка,
 между масите пристъпя и предлага плахо тя:
 златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
 и усмивката смирена по рубинени уста.

 Върху стройното й тяло, върху младостта и цветна,
 като черни пипала се плъзгат погледи отвред
 и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
 че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

 И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,
 гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,
 понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
 и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.

 Но от маса къмто маса свойта кошничка показва
 светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,
 а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва
 хиляди души разбити – дебне каменния град.