Враждебните кули срещнаха силата на моето его.
Снегът покри най-потайните кътчета на душата ми, а виелицата стегна рехавите окончания на вените ми.
Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик, дечица на майка робиня тревожна и жертви на подвиг чутовно велик...
Де, момче, ума ти хвърка? Все навън са ти очите! Дявол някой тук се бърка: пак разтеглихме ушите.
От заник-слънце озарени, алеят морски ширини; в игра стихийна уморени, почиват яростни вълни...
Недей дочаква и зори, Върви ори, ори, ори... Като няма прокопсия, Плюл съм в тази орисия!
Една, че две, че три усилни и паметни години... Боже, За някой грях ръце всесилни издигна ти и нас наказа...
Ще направя живота ти тесен – повярвай, няма да ти е никак лесен. Само да посмееш да ме удариш – първият си път, в който ми посегна, ще забравиш.
Зорницата, Луната и голите клони, студът, тъмнината, кутия бонбони, кафето димящо, пепелта от цигара, горчивият разговор за една изневяра.
Не се опитвай да избягаш ти от мен. Не ще успееш, дори с вихрогони. Където и да свърнеш – нежният рефрен на моите стихове ще те догони.
