Виждам морето, след него и теб, едно дете тича подире ти. Ти не виждаш тези неща – поет си. На брега се грижиш само за мидите.
Час по час си отива април... Пеперудено време. Ситен пясък изтича в часовника.
Няма по-скръбно време от нощното в три. Няма по-скучно по-мрачно по-неприемливо време от нощното в три...
Там – на улицата – до спирката вляво паднал човек по очи. Диша! Изумруден дъжд над раменете му завалява, скупчени хора шумно се възмущават...
Насладата на кафето е в това, да го приготви майка ти сутрин, (когато нощта си отива на прага и среща деня....)
Обичай ме, когато полудявам от стачки, монополи, безпаричие, реват неистово площадите и прецъфтяват първите кокичета.
В минутите на мартенското равноденствие, когато слънцето целуваше луната, нашепваше небето откровение и брулеше земята южен вятър, дъжд пролетен, тъй чакан от капчуците, изсипа Господ от ръкава си.
Потъвам в свят от равнодушие, в който, ако паднеш, си излишен. Затъвам в блато от безчувствие. А се стремя към светлината!
Под дъжда, без да чакам покана, се разхождах сама из града и си мислех след тази промяна, тоз народец изстрадал как оцеля.
Не зная кой е кой е крив и кой е прав в обърканата ни държава, но зная, че е чист балкански нрав – от голо риза да се сваля.
