Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
префучава през боазите, вдига облак над диканите,
грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,
сваля портите, оградите и децата по мегданите –
в родния ми град?
Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен,
залудо пилееш дни и нощи,
божий свят ти станал, казваш, тесен.
Не видя ли, не разбра ли още?
Неведнъж те рекох и повторих...
Сега е тя безкръвна и почти безплътна,
безгласна, неподвижна, бездиханна.
Очите са притворени и хлътнали.
и все едно – дали Мария, или Анна е,
и все едно – да молите и плачете...
Вълшебство от весели битове,
програмирано в ябълков цвят,
като слънчева нишка разплита се
и натиска бутона “рестарт”.
Хукват дните на “хай-дефинишън”–
кадри от чуден пролетен клип.
Обичам Живота – този филм непонятен:
веднъж е комедия, друг път блудкава драма;
и главен герой съм, и персона нон грата,
ту човек на Закона, ту рицар без дама...
