Доверчиво се отдаваме на замайващия юлски дъжд.
Някъде в зеленото мълчание на тоя ден съзнавам родството си с вятъра.
Дай си ръката, приятелю, дай я, не страдай от скрупули... Времето властва влиятелно, време не стига под купола...
Господи, не давай да се влюбя! Нека да избягам от света! Зная, утре като се събудя, няма да съм аз, а лудостта.
Може да нямаш комфорт и пари и радостта ти да е в дефицит, може да нямаш късмета на трима, ала Ключе непременно си имай!
Камбаната изпраща вест – без думи всичко се разбира... Трева, която не умира. И камък, върху който днес змията уморена спира.
Бавно тъмните кръстове на кресливите гларуси слизат да разгледат отблизо човешкия род... Януари.
Билетът – въглен от огнище старо – гори в дланта ми... Господи, къде съм? Защо дойдох на тази тъжна гара едно наследство спомени понесъл?
Все тия стари, подредени атоми, осъдени да бъдат наши думи... Животът е пристанище за вятър, избухнал и утихнал помежду ни.
Обувките, които ми подари Съдбата, ме оставиха боса на чужда земя, в която се раждат често пророци.
