Привикнали към старомодност, към остри думи и дела, сърца обвити в пошла гордост, в алкохол удавили сме съвестта.
Мълчанието крещи от всякъде... от всяко село, всеки град, от всеки олющен блок и обезлюдени порутени къщи, от всяко убито лице на стар или млад...
Посекли мъжете в онази джамия... В косите на баба блестяло сребро. Тя, заедно с другите, с тъмна шамия танцувала тежко вдовишко хоро.
Песента ни е друга. Песента ни е тъжна... (Im traurigen Monat November...) Като Зимна приказка, но в България...
Ограбена съм Не само аз... Обезличени живеем ние – бивши отличници в свойта родина България.
Пак ме гледаш с онези очи, които някога хвърляха мълнии, изпод кичур сребристи коси и с венеца от ситните бръчици, ти си същия, същия, същия…
Принце, дванайсет удари и бягам! Няма пантофка, но имам очи, с които те карах по мен да изгаряш и да ме следваш безпаметно ти!
Аз ти го дадох сърцето си – цялото, грабна го още със първия стон, стръвно разкъсал духът ми и тялото, които доскоро ти бяха подслон…
* гледане на ръка циганката откраднала линията на живота
Той грабеше, убиваше, крадеше, но ходеше на църква, тримиреше, живееше със радост на ръба... След туй си причестяваше греха.
