Виждам как се усмихват вътрешностите ти. Как по вените ти излизат свастики. Пак се опита да прецакаш времето. Щом си мокър, значи ще вали.
Спиш само двайсет и петия час. Лицето ти е възглавничка за игли. Ръкавиците ти са чужди. Затвориш ли очи, виждаш скелета си.
Да си отглеждаш дните в саксии, отляво надясно, да ги оглеждаш, а когато саксиите свършат – да садиш наново, да забравяш вторника, веднага щом в почвата му...
През рамката на вратата не може да минеш с дрехите. Избери си: глава или тяло; не може да минеш с двете.
Вече не се казвам аз Марин, вкъщи – наричат ме Варадин. А пък мойта дърта баба стара се изживява като Варвара, щот’ по цял ден ми се кара.
От Несебър и от Бургас идват гости тук при нас. Със коли и със ханджари гости скъпи – коледари.
Агне печено и огромно в Цоньо Танев ни събра, и простете, май нескромно, гладна бяхме ний тайфа.
Когато надписите от синия екран си тръгнат уморени, когато светлините танцуват последния си танц, а буквите като звездици затрептят...
Как искам да избърша сълзите на деня и да се втурна след всяко облаче, затулило слънцето.
В мига на вечността ще стигна до безкрая. Стихиите ще усмиря и тебе ще позная.
