Зорницата, Луната и голите клони, студът, тъмнината, кутия бонбони, кафето димящо, пепелта от цигара, горчивият разговор за една изневяра.
Не се опитвай да избягаш ти от мен. Не ще успееш, дори с вихрогони. Където и да свърнеш – нежният рефрен на моите стихове ще те догони.
Хрупкат жълтите алеи. Мръква край морето пак. А водата зеленее, стиска този тъжен бряг.
Колко е странно, че заспивам спокоен. Но знам – през нощта, при тебе ще дойда.
След седем дена ще те видя – сега съм с работа зает. Сено ще сбирам с дълга вила за зимата – сезон проклет.
Като бездомен пес се скитам по улици тъмни, със локви и кал. Полупиян, полузаспал, нозе преплитам и псувам кишавото време.
Погалвам Марлен по лицето, а пък тя се цупи отегчено: “Ах, колко груби са ръцете ти, колко са студени!”
Стоя на брега и гледам с любимия си бакелитов поглед как безкрайната линия на хоризонта се приближава бавно като огромна вълна.
Може би всеки момент ще експлодирам, може би съм си купил достатъчно дъвки, които с повече въображение ще превърна в пластичен взрив, а може би всичко е кошмарна измислица...
Сигурно душата ми е циганска. По дяволите, не мога да се спра, не мога да пия дълго от една и съща чаша.
