И е страшно – единствено мрак. Празен пъкъл (сама съм си демон). Аз съм своят най-яростен враг, а гневът ми е здравото стреме, във което забивам пети...
Вкопчен в уюта на земната твърд и закопал във пръстта като кърт, и като камък, вдълбан във калта, и като гущер, зарит в пепелта...
Живееш ли, или отдавна просто съществуваш, обвит във плътна пелена на норми и заблуди?
Когато смях клокочи във сърцето, и ведрост някаква струи от теб, тъгата лепкава разтапя се в небитието, звезда изгрява в черното небе.
От черна кал направил те е Бог и после с мисъл само вдъхнал ти живот. За седем дни цял свят е сътворил, дървета, океани, твари и даже този водевил.
Погледнах в устните ти. И видях усмивката на дявола. Потърсих отговор. Но не разбрах – въпроса бях забравила.
Наоколо обгръща ме тъма във формата на твоята уста. А устните са плътни и големи и ме поглъщат като във вселена.
Коне играят в дивите поляни, копитата им носят ги нагоре, а гривите им с вятъра се борят.
Пак е нощ. Дъждът вали. Гларуси протяжно грачат. Пясъкът под мен боли и морето тъжно плаче.
Младежки смях огласява внезапно студения ден. Изригва лъчист и кристален, достига нечакан до мен.
