По лунни пътеки вървя. По лицето ми бисери-капки солени се стичат, а край мене непреминала мъка повява.
Оставих лодката на пясъка и мрежите край нея – разпокъсани, солени, още неизсъхнали от мъжките сълзи, които по лицето ми се стичаха.
По пътя си предначертан вървя със взор към звездния екран. Потъвам в лунната мъгла и влизам в орбита на екзотеричните планети.
Тези очи, тези верни приятели щедри как красиви са днес, тези спътници нежни.
Аз никога не ще забравя очите ти, Никога! И никога не ще забравя косите ти, Никога! Дълбокия ти поглед вечно ще пазя , Винаги!
Мечтая да съм перлено момиче, докосващо с нозете си пръстта с нежност като цвят кокичен да нося вест от пролетта.
Колко хубаво ухае сутрешното ми кафе там на моите капани – въздух, тишина, море.
Родена съм на чèлото със тъмен знак и мама мислела, че е от сатаната. Била съм пеленаче, бяло като сняг. Оставили ме близки в планината.
Все по жълтици досега вървях, мнозина ми целуваха нозете. В Средец най-първата болярка бях, но само ти докосна ми сърцето.
Имам от татко си старото лозе – няколко пръчки със черна душа. Камъни, бурени – истинско ложе, бащина мила педя земя.
