Да се завърнеш във Бургас –
забравил отпътуващите влакове,
към тунела на миналото устремен
сред сияние на перлени черупки
(сън на мидите за съвършенство)...
Навсякъде вървя, където ме последват.
Разбирам твърде много, затова
не мога да не се оглеждам пред вратата.
Нека.
Тя идва всяка вечер между полунощ и два.
Луната – пълна. Вълчи час. По вените ми тръгва мракът.
Първичен, неподправен бяс във челюстите ми протраква.
Потрепва мускул. Кехлибар и кръв е погледът ми мътен.
Не съм човек. Не съм и звяр. Сега съм просто гняв безпътен.
