Далчев, иначе тъй пестелив на оценки, е оставил за своя поетически антипод Пею Яворов доста редове. Някои от тях са безпощадни, други – просто заядливи, но има и няколко, които според мен изразяват най-сгъстената и точна дефиниция за неговото дело. “Какъв е влогът на Яворов в нашата литература?” – пита Далчев и си отговаря по напълно нехарактерен за него начин...
Сентенцията: роден за лекар, сякаш е написана специално за д-р Николай Баев Кунев, завеждащ рентгеновото отделение в градската поликлиника на Мездра. Той заслужено е уважаван ръководител на отделението, което е обзаведено със съвременна апаратура за поставяне на прецизна диагноза на пациентите – задължително условие за успешното им лечение...
Медицинската наука трудно си е пробивала път през вековете преодолявайки примитивното и старомодно вярване в чудотворната сила на гадатели, врачки, баячки, екстрасенси и други представители на знахарството, което се е ползвало с авторитет и сред непросветените в здравно отношение интелигентни хора...
Действително не е за вярване Но за съжаление е истина. Някои вестници рекламират всевъзможни магове-ясновидци с благозвучни имена: Вяра, Величка, Янка, Събина, Елвира, Вени, Нелина, че и ходжи: Алие, Зейнеп, Анифе., които твърдят, че са надарени от Бога със свръхестествени способности да изчистват всякакви магии...
Петя е смятана за един от най-големите поетични таланти в българската литература. Мнозина виждат в нея бъдеща Елисавета Багряна или Маргарита Петкова. На 4 декември 1979 г., около 5 месеца преди да навърши 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета...
В галерията от български и бургаски автори - спомен, той заема скромно място. Имаше завидно положение в обществото, на което бе в услуга. Вместо да се наслаждава на административни възможности и да издава книга подир книга. Роден журналист и по ирония на съдбата - временно “идеологически” работник в партийните структури, Стойчо Гоцев до края остана бялата лястовица, отричаща традиционализма.
Всеки от нас опознава света с първи стъпки в детството. Някой трябва да отвори дверите му за взора на малкия човек. Заедно с родителите, с школския звънец по-късно, тук, на житейския друм, го приласкават авторите за деца. Между тях шуми с прибоя творчеството на Кръстьо Станишев...
Неговата поява в българската поезия е отбелязана с идеологическите изисквания на периода между 50-те и 60-те г. на ХХ век. Иначе не може и да бъде. Сменената политическа картина у нас поставя пред творците необходимостта да впрегнат дарованията си в канавата на политизацията, шлифованата историческа “достоверност” и удобни лирически герои. В противен случай се обричат на забрава преди да се появят пред широка читателска публика.
Това, което ни е карало да се чувстваме горди и щастливи хора, дори и в най-унизителните и мрачни робски времена, е красотата на нашата родна земя. Този възторг, опиянение и вяра в нетленността на хубостта й, в това, че дори, когато телата ни станат на прах, а по костите ни свирят ветровете, ще остане нещо прекрасно и вечно, блика в самата ни същност...
Още като ученичка съм си мислила, че не случайно децата се призовават в класните стаи с камбанка. Прекрасна традиция. Може би, тя ни подсказва, че училището, подобно на черквата и библиотеката, е храм, в който трябва да влизаме смирени, със свалени шапки и пречистени души.
