Кръстьо Станишев – къде отплуват бившите миражи?

Кръстьо Станишев – къде отплуват бившите миражи?

Всеки от нас опознава света с първи стъпки в детството. Някой трябва да отвори дверите му за взора на малкия човек. Заедно с родителите, с школския звънец по-късно, тук, на житейския друм, го приласкават авторите за деца. Между тях шуми с прибоя творчеството на Кръстьо Станишев. Като споменатият друм по страниците му е оцветен в ярко синьо и неустоимо лъха на море... Защото без него, морето, целият литературен принос на Станишев би бил познато традиционен, сливащ се с оставеното ни от други негови съвременници. Би бил. Обаче не е...

Тук няма да се връщаме към родовите корени на поета – знайни са. И дълбоко вкоренени в лириката му за възрастни, като заемат свой тематичен дял и в българската маринистика. Тя брои много “имена”, но с пестеливи достижения и спорна дълговечност. При Кръстьо поезията за морето е радостна обреченост: често носталгична, философски вглъбена, диалогична. Но винаги достъпна за съзнанието на читателите от различни възрасти:

Намирам се отново в моя град.
И есенното ехо на морето
намира бавно празния площад
и бавно – тишината на сърцето.

Това е гларусът със поглед сив,
понякога наричан морски гарван,
тук винаги се спуска мълчалив,
от писъка на вятъра докарван.

Напуска неподвижния си бряг
и слиза тук, при камъка, където
очакват незабравения грак,
двусмислен като мрака на морето.

* * *

Маринистиката, като всяка страница от лиричния кодекс въобще, може да е пейзажна, трудова, интимно-изповедна, ползвайки морето само като фон и т.н. Но когато отправя погледа си към детето, гамата на чувствата извлича тоновете си най-вече от реалния живот, за да бъде убедителна. А за да бъде и достъпна, не прокарва раздел между крехката възраст на малките читатели и автора. Контактът им се превръща в доверие, щом книгата, стихът, редовете, взаимно разменят послания. И символите в римата, за възрастни и деца, размиват баража на годините. Подготвят бъдната зрелост на аудиторията върху горещия бряг на кипящата жизненост, доверчивото любопитство, готовността да бъдеш пълноценен за света. Може би утре, защо не – днес? Това е законът в стиховете за морето, които детският взор вече поколения открива в книгите на Кръстьо Станишев. Тук има вълни, волно рееща се птица, весели плажове, убедено чувство за дълговечност и безкрайна младост:

Чуй: шуми морето,
лъхва леко бризът.
И към бреговете
вече хора слизат.
Сребърният пясък
бляска отдалече.
И вълните с плясък
се събуждат вече...
Като мойта връзка
синьо е морето,
ясен блясък пръска,
смее се и свети.
“Като мойта връзка...”

Веднага ще припомним, че в част от стиховете откриваме елементи на вече отминал за България обществено-исторически етап. По-специално: с регалиите на бивши детски и юношески формации. Но в творчеството на Станишев те са лишени от политически смисъл. Приобщени са към общия контекст на лирическото повествуване. И смисълът им е само бегъл щрих в контура на стихотворенията, доколкото нарядко са вградени там. Затова пък, заедно с природната хубост, навсякъде доминира мотивът за щастливо детство в свободна страна. Почти аналогичен с творбите на Веса Паспалеева в друго време и при други обстоятелства. И като нея той пее за изконното българско море. Но в “сериозната”, умно поднесена поезия за деца темите за родината, за неприкосновените граници, над които се вее националното знаме и свободния бряг, са просто неотменими. Това е патриотизмът на българското самосъзнание, грозно загърбван днес. А защо? Неизвестно... в грозната си същност. Срещу му се възправя поетичната достоверност от позабравени времена:

На мачтата най-горе
е корабният флаг.
Във залива отскоро
е той, но гледай как
пламти и се вълнува
от радост, че е тук,
макар че ще отплува
пак някъде на юг...
“Корабният флаг”

Морето, родината, свободата, мирният труд, отрицанието на войната, щастливите детски години, приемствеността в сините поколения, са най-ярките теми в лириката на Станишев. Те могат да се разглеждат и самостоятелно. Но в художествената тъкан на общото послание към читателя израстват до внушение за смисъла на човешкия живот край брега. Във вълните и годините, в посребрените спомени: след това... Завършват диалогичната палитра между лирика и крехката публика. Погледът тича между редовете и преоткрива своите мечти за спокоен бит и осмислено сбогуване с детството, което е безкрайно. Вълните му люлеят безброй поколения, които търсят щастието си. Символът “море” и понятието “живот” взаимно се преоткриват. Отъждествяват се в алегорията на бленуваното “Пътешествие”, за което всеки от нас обрича щастлив финал. В поезията за деца бурите – природни или житейски завоалирани, имат едно предназначение. Да се подчинят пред силата на човешкия дух. Да се дръпнат от синия човешки път в неговите неизбродими посоки и желязно постоянство:

Не е страшно и чудно
и дори не е трудно,
само трябва не мудно,
а във такт да гребеш.
В такт размахвай греблата,
в такт разсичай водата,
в такт назад се отмятай!
Щом това разбереш -
капитан оттогава
ти ще бъдеш и в слава
твойта лодка ще плава,
гордо вдигнала борд.
Тази лодка, която
сам строи цяло лято,
сам й тегли боята
и на път тръгна горд...

В детската маринистика на Станишев България неизменно присъства като естествен фон за разгръщане на желаните от автора теми. Родината България е освободена от партийни рамки, всякаква дидактичност и назидателен тон. Затова пък в ореола й се сплитат историческата ретроспекция и ведрината на свободния ден. Съпоставката на минало и настояще неусетно подтиква малките люде към размисъл и оценка на категориите “добро” и “зло” в картините на минало и днес:

Внимание! Водите сини
опасни са сега.
Внимание! Подводни мини
пак дебнат със рога.

Внимание! Това е спомен
и разказ за “преди”.
Синее днес простор огромен
от корабни следи.

И мините обезвредени
в музеите лежат,
за да блести сега пред мене
в морето моят път!
“Преди”

Тук е и спокойното “утре”, от което детското съзнание черпи увереност за своето място в обществото. За правото си да съществува, да шества в редиците на възрастните люде и поеме от тях щафетата на бъдещето. За новите люде... С всички тях Кръстьо Станишев води привидно безгрижен, ала не и лишен от стойностно послание диалог. Предоставя думата на детето и го кани да сподели представата си за полезния човек. Да кове бъднините си. Да се радва на плодовете от труда си. И жадно да поема поздравите на соления вятър – символ на волност, на воля и устрем. Да заслужи ласките на вечните вълни. Т.е. да е равен със стихията, която го кани за спътник в безкрайността на времето:

Искам да се върна пак
при вълните, разлюлените,
тътнещите и зелените,
искам пак да съм моряк!

Вятърът да вей отвред
и над мен да бляскат паруси,
и над мен да кряскат гларуси:
“Плувай ден и нощ напред!”
“Копнеж”

Емоционалната крива на чувствата в маринистиката за деца при Станишев е начупена, динамична, далеч от равната монотонност. Бурята и тишината, ласката на природния феномен, галещ брега, наситеният с южни аромати въздух ярко насищат въображението на малкия читател. Водят го в далечни краища, сближават го със света. И го уверяват, че хората по всички пристанища са еднакво добри. Еднакво любопитни са децата и всички искат да летят по вълните към отредените им съдбини. Възрастният читател, разтворил страниците, също открива себе си. Вижда мечтите си и прави съпоставка между отлетялата романтика и делото на съзнателния си труд. Дистанцията между дете и възрастен се смалява, а сякаш и неумолимите биологични закони временно отстъпват правата си на немирната млада България. Но не и на равносметката пред сменящите се закони на годишните времена, посребряващи косите ни. Тихо лирикът нашепва, че прагът на вечността все пак ще изникне на хоризонта. Който ще бърза към нас неумолимо, а и ние ще го търсим с попътния вятър на оставащите дни. Съществуват море, стихия, вечност. В тях потъва отделното човешко “аз” с детските спомени и стремления, но не и символът “детство” така, както остава вечно в динамичните си прераждания цялото човечество. Затова в “Началото на есента” примирението на детското у Станишев е разбираемо и по своему ни кани да разгърнем страниците на поезията му за друга една възраст – тази на зрелостта:

Брегът е вече пуст. И празни лодки
на пясъка замислени лежат.
Вълните вече дремят кротки,
а привечер се сепнат, зашумят,
усещат – вее северният вятър,
усещат – вече пада здрач студен.

Потъна във мъглата синевата
с последния спокоен летен ден...

Небето спусна дрипави платна.
И край морето слезе есента.

Но тези чувства са мимолетни и авторът бърза да ги потули зад весели стихове-игрословица, бързо сменящи се природни картини и динамичен поетичен разказ. Ярки цветове заменят словото и носят аромата на непомраченото детство. На крехките кълнове, които Библията отдавна изобразява в алегоричната си достоверност: “От мъничкото зрънце ще израсне клонесто дърво”. Без претенции да допълваме светата книга, ще напомним на себе си – дървото на безсмъртния живот... А игрословицата пее:

Мои кротки,
книжни лодки,
полетете
с ветровете
през морето,
там, където
в синевата
са платната!
“Книжни лодки” – 2

“Поезията за деца – отбелязва в предговора си към сборника “Перо от птица прелетна” Станишев, София, 1981 – е специално написана: поезия функционална, преднамерена, по-точно – добронамерена, изпълнена именно с добро намерение. И децата ще я почувстват своя, ще я преживеят... ако могат да я възприемат със сърце и въображение, със свободата на своя детски ум”. Струва ми се, че книгите му са издържани в най-добрите реалистични традиции на тази поезия. С разбираеми символи и одухотворени природни образи, анималистични герои, които са родени в архаичното време на фолклоризацията. Отлично адаптирана за малкия читател, българската ценностна система за трудолюбие, човечност, мир, обръщане към света прозира и в бисерните води на маринистиката му. Тя възпитава с откровението си, с ненатрапчиви примери от делника, интерпретирани до степента на символ, с поканата за приключения – всъщност, с гостуване в жизнения опит на автора. Без значение кога е създавана и какви са били официалните искания към нея. Политическата плакатност е несъвместима с литературата за деца. Идеологическите щампи погубват светоусещането им и водят до схематично мислене. До обезличаване на младата, твърде крехка и неопитна в човешкия хаос личност. Такива недетски, сервилни произведения още с появата си са обречени на забрава. Но не и лириката на свободата, на разкрепостеното мислене, ярка образност и най-вече: човечност. Кръстьо Станишев е успял да съхрани свободата на мисълта и полета на въображението си. Затова и морето в звънките му рими е все така солено и вълнуващо, добро, загадъчно, ласкаво. Като всичко, написано от него за бившите и за бъдещи деца. За нас, които не изтриха любопитството на малчугана във времето – също...

------------------