Една древна мъдрост, дошла от зората на времето, гласи, че, когато старците страдат, градовете умират. Свикнали сме да не се замисляме твърде дълбоко над старите писания. Приемаме ги повърхностно, като всеизвестни и малко банални истини. Затова не вникваме в съдържанието им до самия им корен, който черпи силите си от тъмните кладенци на генетичния опит и памет.
Отдавна, много отдавна, в зората на времето, в каменната ера, когато хората още обитавали пещери и патриархатът заменил матриархата, започнали да се изграждат основите на прословутото мъжко самочувствие, съставено от мускули, тестостерон, повече окосменост, сила и инат. В разгорялата се битка за власт и влияние горките женици нямали никакъв шанс...
Езикът на един народ отразява неговото сърце, разум и дух. Защото: “В началото бе Словото”. Речта може да въплъти страхливост и храброст, гордост и унижение, грозота и красота, грубост и нежност. Тя е и карта на историческите и географски перипетии на един народ, на неговите нравствени ценности и пороци...
Виждали ли сте болно животно, с много отслабнал организъм? Клетото същество лежи на хълбок, с изплезен език и бере душа, а козината му гъмжи от все повече бълхи, защото то няма сили да се отърси от наглите паразити. Облак мухи жужат край главата му като ореол на злото и страданието и търсят как да се впият в плътта му – през очите, през всяка малка рана...
Някога великият руски писател Достоевски е казал в безсмъртния си роман “Братя Карамазови”, че вечното щастие на цялата цивилизация, построяването на най-великото и бляскаво бъдеще не струват нищо и са по-ненужни и по-отвратителни от бунище, ако в темелите е зазидана дори една сълзица на дете, което не сме утешили и спасили.
“Остави големите приказки за устойчивостта и пестеливостта на българина” – каза ми веднъж с въздишка един мой приятел – икономист, с когото разговаряхме за ниските доходи и за постоянните инфлационни процеси. – “За да можем все някак да оцеляваме в нашата страна, дължим го само на слугините. Можем да наречем слугинска и цялата си икономика” – засмя се накрая той.
Хронологията и библиографските данни за преводи на Яворовата поезия на полски език очертават едно, макар и закъсняло, но представително и пълноценно присъствие на българския поет сред достъпната за полския читател преводна лирика от края на XIX – началото на XX век...
През 1910-1911 г. драмата е във въздуха на българската култура. Драмата е очаквана, желана и мечтана; не е възможно да не се появи. Народният театър вече се е превърнал за тези три години наистина в централна културна институция в България, във всеобщ храм на гражданствеността. Ибсенизмът (и с посредничеството на други текстове и на други скандинавски и руски автори) вече слиза от сцената...
Този текст има амбицията да потърси обяснение на етимологията, дадена в развитие, на появата-на/необходимостта-от именуването на жената в последните поетически творби на Пейо Яворов – трите поеми от цикъла “Царици на нощта”, през развойните процеси както на Яворовата поезия, така и на българския модернизъм, приемайки като основание твърдението, че последният Яворов поетически цикъл има възлово за осмислянето на тези процеси място.
В голямата и твърде разклонена празнично-обредна система на българина значително място заемат народните поверия, предания и легенди. Най-често мотивът за вълка се реализира и извлича от този религиозно-митически космос. Такива например са интересните разкази-легенди “Защо дяволът е с един крак”, “Защо вълкът е прекършен”, “Защо вълкът не дави вол” и др...
