Отдавна, много отдавна, в зората на времето, в каменната ера, когато хората още обитавали пещери и патриархатът заменил матриархата, започнали да се изграждат основите на прословутото мъжко самочувствие, съставено от мускули, тестостерон, повече окосменост, сила и инат. В разгорялата се битка за власт и влияние горките женици нямали никакъв шанс...
Езикът на един народ отразява неговото сърце, разум и дух. Защото: “В началото бе Словото”. Речта може да въплъти страхливост и храброст, гордост и унижение, грозота и красота, грубост и нежност. Тя е и карта на историческите и географски перипетии на един народ, на неговите нравствени ценности и пороци...
Виждали ли сте болно животно, с много отслабнал организъм? Клетото същество лежи на хълбок, с изплезен език и бере душа, а козината му гъмжи от все повече бълхи, защото то няма сили да се отърси от наглите паразити. Облак мухи жужат край главата му като ореол на злото и страданието и търсят как да се впият в плътта му – през очите, през всяка малка рана...
Някога великият руски писател Достоевски е казал в безсмъртния си роман “Братя Карамазови”, че вечното щастие на цялата цивилизация, построяването на най-великото и бляскаво бъдеще не струват нищо и са по-ненужни и по-отвратителни от бунище, ако в темелите е зазидана дори една сълзица на дете, което не сме утешили и спасили.
“Остави големите приказки за устойчивостта и пестеливостта на българина” – каза ми веднъж с въздишка един мой приятел – икономист, с когото разговаряхме за ниските доходи и за постоянните инфлационни процеси. – “За да можем все някак да оцеляваме в нашата страна, дължим го само на слугините. Можем да наречем слугинска и цялата си икономика” – засмя се накрая той.
Хронологията и библиографските данни за преводи на Яворовата поезия на полски език очертават едно, макар и закъсняло, но представително и пълноценно присъствие на българския поет сред достъпната за полския читател преводна лирика от края на XIX – началото на XX век...
През 1910-1911 г. драмата е във въздуха на българската култура. Драмата е очаквана, желана и мечтана; не е възможно да не се появи. Народният театър вече се е превърнал за тези три години наистина в централна културна институция в България, във всеобщ храм на гражданствеността. Ибсенизмът (и с посредничеството на други текстове и на други скандинавски и руски автори) вече слиза от сцената...
Този текст има амбицията да потърси обяснение на етимологията, дадена в развитие, на появата-на/необходимостта-от именуването на жената в последните поетически творби на Пейо Яворов – трите поеми от цикъла “Царици на нощта”, през развойните процеси както на Яворовата поезия, така и на българския модернизъм, приемайки като основание твърдението, че последният Яворов поетически цикъл има възлово за осмислянето на тези процеси място.
В голямата и твърде разклонена празнично-обредна система на българина значително място заемат народните поверия, предания и легенди. Най-често мотивът за вълка се реализира и извлича от този религиозно-митически космос. Такива например са интересните разкази-легенди “Защо дяволът е с един крак”, “Защо вълкът е прекършен”, “Защо вълкът не дави вол” и др...
За първи път чешкият читател се среща с името на П. К. Яворов през 1902 г., когато в бр. 4 на най-авторитетното чешко славистично списание “Словански пршехлед” Н. Бойко публикува статията си “Българската литература през 1901 г.” Като проследява литературната продукция у нас през посочения период, авторът споменава и първата стихосбирка на Яворов, характеризирайки поета, заедно с Кирил Христов, като “достойни ученици на най-големия и най-силен съвременен (български) поет П. П. Славейков”.
