Бележки за книгите с проза на бургаските писатели от 2005 година

Доклад на доц. Иван Станков по повод ежегодния литературен конкурс за връчване на годишните награди “ПЕГАС”, организиран и провеждан от Община Бургас. В доклада се прави подробен анализ на издадените през 2005 г. белетристични книги от бургаски автори. Докладът е поместен изцяло без редакция и съкращения. Екипът на “Меридиан 27”, респ. издателство “Либра Скорп” изказва своята сърдечна благодарност на автора, за предоставения материал.
Дата: 
вторник, 15 April, 2014
Категория: 
Доц. Иван Станков (вляво) и доц. Сава Василев на Годишния литературен преглед, Бургас, декември 2005 г.

Кирил Кънев. Професия адвокат. История на адвокатурата в Бургаски регион, 2004 г.

Тази книга е частен случай на една национална история, един миниатюризиран модел на националната. Краеведско изследване, което се докосва до големите събития в националната ни история от времето на възраждането до края на двайсетия век. Една история на бургаския регион, предадена чрез човешки съдби. Адвокатите и в по-общ план юристите, които са изпълнили справочните страници на тази книга, в своята конкретност уплътняват живото усещане, че историята е съвкупност не от събития, а от човешки животи. Че по дидактичните страници на националната история не може да се усети историческото ставане дотогава, докато през едрите мащаби на събитията не се спровидят живите образи на  действителните участници – все по-непознати и по-незнайни, колкото по-навътре се спуска в историческата плазма микроскопът на неизкушения наблюдател. И се разбира, че историята е героична само отвън, че същността й е драматична, проявена върху единичното конкретно човешко живеене.

Книгата е правена дълги години, трудолюбива, всеотдайна, с патоса на краеведските изследвания. Съчетание между конкретен исторически справочник и тематично специализирано историческо изследване, тя е резултат на настоятелно издирваческо и систематизаторско усилие. Има своите недостатъци, поради двоичната си насоченост. Биографиите на някои личности са разхвърляни в различни глави като следствие от тематичната разграниченост или пък като резултат на хронологичната делитба. Сравнително добре балансирана идеологически, книгата разкрива чрез и през биографиите на „героите” си стопанската, етническата, религиозната, политическата и не на последно място културна картина на бургаския край в един сто и петдесет годишен период от новото българско време.

Пенка Славчева. Жертвеница. “Димант”, Бургас, 2005

Струва ми се че импресията се оформя като женски жанр. С лирически изказ, без да бъде поезия, и с прозаичен темпоритъм, без да бъде белетристика, импресията стои в буферната междужанрова зона, самата тя със жанрови претенции, но без особена биография и без особени постижения.

Тази книга не е изключение. Тя е сума от текстове, сходни по настроение, дори оставя впечатление, че смените се отнасят само до темите. По страниците има разхвърляни изящни метафори, добре апликирани към прилежащите им контексти. Цялата книга би могла да бъде прочетена като едно стихотворение за копнежа на авторката по очаквания да се завърне мъж, по децата, а също и носталгия по детството, защото всички ние сме деца, докато са живи родителите ни. Впрочем, образите на мъртвите родители са оставили най-дълбока драскотина в паметта ми.

Всяка подобна книга би имала един основен недостатък  и той е, че авторът се вижда много повече от героя. Че текстовете предлагат едно поетично резониране в честотите на заобикалящия ни свят без обаче да създават свят и без да създават усещането, че онзи, измисленият свят е по-истински от истинския.

Димитър Костадинов

Димитър Костадинов е представил една критическа четирилогия върху детската литература – „Четирисезонни кодировки. Поезията за деца на Иван Цанев”, „Извънморски и морски преображения. Поезията за деца на Илия Буржев”, „Добротворната взаимовръзка дете-природа. Поезията за деца на Кръстьо Станишев” и „Природата в поезията за деца на Петя Дубарова”.

Четирите книги на автора стоят като четири глави от докторска дисертация с приблизителна тема „Морфология на природата в съвременната поезия за деца”

По-отявлено монографичните изследвания върху поезията за деца на Иван Цанев и на Илия Буржев като най-изявеният български детски маринист са построени върху идеята за четирисезонната същност на нашите географски ширини. Стара е идеята че картината за свят на един народ се оформя не само от историята и географията му, но и от климатичните условия в които преживява вековете си. Ходенето по сезоните, идентифицирани с детето, майката, бащата и тяхното общо помирение, са композиционния скелет на аналитичните наблюдения. Книгите за Кръстьо Станишев и Петя Дубарова имат по-камерен характер.

Подходът на автора към художествения материал не винаги е един и същ. На места в текста избива сврхътеоретичната му подготовка, другаде изпада в леки преразкази и в повторения. Мисля, че в една книга върху детската литература трийсет аналитични страници върху едно-единствено детско стихотворение са много. На места се забелязват и терминологични спекулации като например коартация вместо стесняване, аподактична вместо безспорна, които се бият с контекста си. Другаде абсолютно излишно обяснение какво представляват  стъпките ямб, хорей, дактил и амфибрахий. Намирам за неподходящо отварянето на книгите за Иван Цанев, за Илия Буржев и за Петя Дубарова с цикли от авторски стихотворения. Страниците са претоварени и с всякакъв вид шрифтове, подчертавания и разредки, които затрудняват четенето. Иначе като дълг към литературата за деца, книгите безспорно са полезни.

Слънчеград, Литературна антология, съставена от Борис Бухчев. “Либра Скорп”, Бургас, 2005

Макар и регионално нацелена в културното наследство на Карнобат, книгата „Слънчеград” е народополезно дело. В нея личи любовта на съставителя Борис Бухчев към град Карнобат, към хората от неговото минало, пък и от неговото настояще, към времето, което е протекло през града, за да намести изгладените речни камъни на паметта. Антологията е искрен и чист подарък на съставителя към неговите съграждани, за тяхна полза и за гордост на потомците им. Тя е сборник с литературни текстове на хора родени, отраснали или работили в Кранобат през последните двеста години - от Софроний Врачански, до Милка Фотева. В центъра на книгата стои  най-обемният материал на Кирил Кръстев, една от големите фигури на българската култура на двайсетия век, озаглавен „Карнобат в началото на века”. Този текст е най-значим, сякаш съдържа в себе си останалите текстове, държи ги в своето гравитационно поле. Освен познатите имена на Софроний, Светослав Миларов, Димитър Полянов, Минко Неволин, Иван Карановски, от чийто роман е взето и заглавието на антологията, Ненчо Савов и Жельо Авджиев, та освен тях много приятно впечатление ми направиха портретно-хумористичните миниатюри на Димитър Чанев, белетристичните откъси на Георги Равнинов и Милка Фотева. Малко български градове от мащабите на Карнобат могат да издържат на подобна антология. Искрено се радвам за съставителя, който е симпатичен участник в сборника, а също и за всички негови съграждани, до които надявам се сборникът да стигне.

Роза Боянова, Красимир Кунчев. Литературни игри с деца. “Либра Скорп”, Бургас, 2005

Много интересна и изключително полезна книга. Не познавам първото издание от 1988 година, преработено и допълнено сега. Една книга, почти идеална, защото е лишена от авторски претенции, от авторки амбиции. Една трудолюбива книга с огромен потенциален резонанс. Тя сякаш огражда от двете страни времето на социалната ни криза, по време на която за душата се мислеше твърде, твърде малко. Във вниманието на медиите обикновено попадат само школите за подготовка на млади футболисти. С много по-малки шансове са малките музиканти, после художниците. Извън медиите остават тихите школи на малките писатели и грижите на учителите за работа със словесните деца.

Тази книга е великодушно и неегоистично споделяне на сериозен и съзнателен през годините опит. Тя е резултат на неподправено и автентично живеене с прохождащите думи на децата, с първите им стихове, с първите им приказки, с първите им метафори, та до дебютните им поетически книги и до голямото литературно състезание.

Първата половина на книгата е по-лабораторна, по-практическа. Тя изобилства с конкретни текстове от „третата литература”, както терминологично репликират двамата автори Албена Хранова и нейната книга Двете български литератури. Тук има множество прекрасни творби, използвани като приложен материал, който сам по себе си говори за необходимостта от наличието на тази книга в сегашното книгообращение. Чистотата на детското словесно откривателство, лекотата,с която малките автори пораждат език и преодоляват съпротивата на метафоричната нелогичност превръщат книгата в примерен наръчник по детска поезия. Тук е споделен и многогодишния опит на авторите при работата им с малките поети и изграждане на сравнително устойчив алгоритъм, на устойчива последователност при преминаване на все по-горно ниво в работата с думите.

     Втората част е по-теоретична, по-обобщаваща. В нея се търсят по-широки теоретически контексти, по-осезаеми отпратки към сходни изследвания, към книгите на  Корней Чуковски, Джани Родари и Дона Нортън, както обстойно оглеждане на теоретическите проблеми около метафората, която е художествен център всъщност както на всяко творчество, така и на тази книга като цяло.

Георги Мавродиев. Отстреляни истории от Веселие. Карикатури Пенчо Дешев, “Димант”, Бургас, 2005

Развлекателна книга с различни хумористични битови и ловджийски истории от бургаското село Веселие. Създава интересна и симпатична картина на селото, на нравите и остроумието на неговите жители. Личи си , че повечето от историите действително са се случили в селото или с хора от селото. Има няколко откровено вицови ситуации, явно миграционни. Половината от хумористичния ефект на книгата се дължи и на карикатурите на Пенчо Дешев. В тандем с разказвача и записвача на историите Георги Мавродиев са направили приятна и лека за четене книга.

Димитър Чанев. Подир ветровете, Бургас, 2005

Още по оформлението и по съдържанието на книгата се вижда, че тя е преди всичко издължаване на любовта към Карнобат, към неговите хора, към историята и историите на неговите жители.

Първият разказ, който е дал и заглавие на книгата побира голям обем от време от началото на века до края на четирийсетте години и разказва историята на живота на Добри Арсов, от дете-бежанец, което няма нищо, до богат търговец и връщането отново към бедността след 44 година. Суровият материал е подходящ по-скоро за роман, отколкото за разказ

Вторият разказ също е „романов”, но не е удържан в малкия обем. Неумела намеса на разказвача като коментатор насред разказа. Явно зад героите стоят действителни случки и хора, които обаче не са литературизирани достатъчно.

В „Да се смееш или да плачеш” също, струва ми се е разказана действителна история за щедростта на заможен човек, който дава всичко за селото си, а получава в замяна само забрава и горчивина. Звучи малко назидателно.

Разказът за любопитния обущар Пашата е слаб, блед, без сюжет, с някои сполучливи очеркови нахвърляния, но като разказ не става.

Разказова е конструкцията на  „Разкъсаният тъпан”. Това е може би най-сполучливият разказ на книгата. Сбит, плътен, без излишества. Малко е неуместна диалогично-монологичната форма на изказа. Майката говори като разказвач, което е неубедително.

„Редникът от Дойран” – отново като биография на целия живот – от първата война до социализма. Властите се сменят, а човещината не расте. (за слепеца, който продава семки и народната власт му взема сандъчето) Като замисъл не е лош, но с много излишества. Умира изкуствено, на мястото където е умряла майка му.

„Сломено високомерие” – за двете ловни кучета. Става, добър анималистичен разказ, но с дидактичен финал, разказът трябваше да завърши с няколко изречения по-рано.

„Злополуката на Неда”. За красивата жена с хубавите гърди и за ревнивия мъж. По време на коленето на прасето, копчето се скъсва и гърдите й се разпиляват пред ситите мъже. Оттогава той я затваря, затваря и себе си... Тя залинява, хубостта й – също....

Ловджийските истории са свежи.

Поезията не става, използва архаични форми “тамо”, “кат” и т.н.

Ценни са мемоарите за времето на 50-те години в Карнобат. Особено ценно е събраното около лазаруването и лазарските песни и коледуването и коледните песни на село Сигмен, както и събирането на характерни изрази, поговорки и пословици, използвани в разговорната реч в карнобатския край.

Книгата изгражда представа за своя автор като за буден човек с възрожденски дух, с непобедима любов към родния край, с болка по съдбата на  старите бежанци от Тракия, като за човек от друго някакво време, по-добро от сегашното.

Димитрина Равалиева. Свръхбагаж: носталгия. “Пропелер”, С., 2005 г.

Изключително приятно четиво. Във време, в което проблемите на идентичността пораждат войни, въпросът за другия все още може да бъде разглеждан и като културен проблем. В литературата на последните години се понатрупа пътешественическа и емигрантска литература, неволно репликираща българското откриване на Америка от Алеко. Книгата на Димитрина Равалиева е дневник на самоопознаването сред другите, сред чуждите, които трябва да станат свои. И донякъде хроника на невъзможната културна интерференция. Откровената документалност на книгата в никакъв случай не е в ущърб на нейната симпатично незаявена претенция за художественост. Тя, книгата, просто мирише на млада литература, на свежи сетива, на бърза и съобразителна мисъл, на иронично и самоиронизиращо остроумие. „Свръхбагаж: носталгия” е пътепис не само от пътуването през периферни и емблематични американски градове, но и през американските книги, през онова, което е откраднала от Европа като изкуство, през двувековните натрупвания и пропадания на едноетажна Америка. Тази книга е по-скоро портрет на Съединените щати, върху който артистката е насложила собствения си образ, с колажи от историята, от политиката, от културата. В края на книгата читателят се разделя не с туристи, не с гости и с домакини, а с литературни герои и носталгичната раздяла не е с Америка, а с пътуващата героиня, която непрекъснато и, струва ми се, игрово отхвърля своята литературност. Макар да изобилства с пътеописателни, историко-политически, народоведски и етнопсихологически ракурси, книгата е по-литературна от много съвременни романи с афиширани жанрови претенции.

Стойчо Биячев. Песента на южните морета. “Никола Вапцаров”, С., 2005 г.

Песента на южните морета. За стария моряк-рибар, който тръгва да се дави, но течението го спасява и го намират жив на брега. Малко пресилен, нелогичен, литературно неубедителен, дори и да е по истински случай.

Мащехата. За втората майка, която успява да обърне малкото момче да я обича... Дидактичен, назидателен...

Изгубеният часовник.

За бизнесмена, на когото майката пише писмо да отиде да го види, че трябва ли да умре, та да се сети за нея... Изгубва часовника си, с който е свикнал. Паднал е пред вратата на кабинета му. Секретарката му го дава и той си поръчва билет за Кал ефир, да види майка си на село. Изкуствен, неубедителен.

Лунната пътека. Пасаж: „отначало си мислеше, че сега животът бе станал по-жесток и груб, затова бе направил по-груби и човешките отношения. Едва по-късно проумя, че всичко зависи от манталитета и съответната нагласа на хората...” това не е художествен език. Спокойно може да отпадне... Бабата умира, спомняйки си запознаването с покойния си съпруг на една пейка край морето с лунна пътека. Блед, неубедителен, бездействен. Просто ей така си умира...

Като цяло разказите са бездействени. Дори не  са и описателни.

Случките се размиват, стоят някак нагласени  изкуствени. Сякаш си личи опитът да бъдат литературизирани реални ситуации. Дълги влизания в ситуацията, с ненужни детайли.

В разкази като „Петдесетачката”, като „Приложна философия” и др. Разказът е прекалено вкоренен в нашето време и стоят като драки и шарки, със социален ангажимент, без дълбока литературна подплата, която да извади разказа от прилежащото му социално време, да обхване повече хора, да ги събере в себе си...

Срещата (новела). За бащата, който прегазва шофьора, прегазил детето му. По-силна работа, по-литературна, по-изпипана.

“Повелята на Тантра” (новела). Публицистични пасажи от типа : „Беседката наистина си беше там, при това непокътната – цяла-целеничка! Не беше за вярване, при масовото съсипване на неохраняваните обществени ценности от развилнели се дебили и грабители на дребно, еднакво необезпокоявани в условията на криворазбраната демокрация...” Любовна история, за незаконна любов и нейното отмиране... неравномерен темпоритъм, с неравномерни участъци от време, в които ретроспективното тежи повече. Сравнително добър психологизъм. Цяла излишна страница в изложение на учението на Тантра като клон на будизма...

Георги Аргиров. Възмездие за греха. Книга първа. Големият залог. “Либра Скорп”, Бургас, 2005 г.

Описателни фрази от типа: „Тя не познаваше същността на любовта, защото не беше се влюбвала. Не я познаваше като духовна същност на човека, негова мисловна дейност и негово право, кармично заложено и същестуващо от векове...” От страница 44 до 47 се говори за Козирога като във вестник с астрологични предсказания...

Историята с четиримата близнаци е доста измислена, звучи като сериал, несъразмерност на художественото време, от една страна е почти като балада, от друга – като сапунена опера.

Започва като Димитър Талев и обхожда всички нови жанрови измислици. Дълги, доскучаващи и несъществени разговори между героите. Историята с кожата на глигана и с връщането на двамата братя в родното им село  звучи много, много измислено, като в наивна възрожденска повест.

При тази конструкция на романа първата глава е необоснована, ненужна и при това нелогично архаизирана.

През целия роман братята само обсъждат  предстоящото прегрешение, без да правят нищо друго. Жените им също само обсъждат мъжете си. Единствената значеща за сюжета случка е всъщност случайно и неубедително в мотивите си прегрешение в един магазин. Може би в следващите две части в романа нещо ще се случи.

Емануил Павлов. В преследване на Висоцки. “Либра Скорп”, Бургас, 2005 г.

Като цяло книгата „В преследване на Висоцки” е жива, съвременна, четивна и симпатична. Дори героят на отделните разкази е доста единен, при малко по-добро тематично прецизиране можеше да очертае почти романови трасета. Нещо като роман с двама герои – един моряк , веселяк-мъжкар и дребен далаверист, почитател на Висоцки, по своему драматичен, и един художник, изморен от живота и от славата, драматичен в същата степен.

„Щастие за художника”,  „Маестро, музика” , „Море пред замръзване” са силни разкази.

„Асансьор” и „Врата” ми се струват  по-слабички.

„В преследване на Висоцки”, малката новела, която е дала име на книгата, е разфокусирана. Лаконизмът от сюжета на другите разкази тук е само езиков. Липсва концентрация на повествованието, оставена е без събитийно ядро и отделните фрагменти, лишени от гравитация, се разбягват. Епизодът в кръчмата с Висоцки стои като завършен разказ, но не събира около себе си останалите, нямат сцепление помежду си.

Чел съм в интернат разкази на Емануил Павлов без да го познавам. Той разказва модерно, динамично, срещу простотата на езика се изправя сложността на героите, разкрита  в бързи ситуации, без излишъци, но и без липси, при максимална икономия на повествователни разходи. На корицата на книгата като качество е отбелязан диалогът. Ще си позволя  да дам предимство на вътрешното, неизказаното състояние на героите, скрито зад диалозите, което ги прави съвременни и самотни като всички нас.

Слави Томов. Междинните състояния на Грегор К. “Димант”. Бургас, 2005 г.

Известно е, че всяка книга е смесица от литература и действителност в различни пропорции. Някои от книгите, които трябваше да прочета, бяха построени изцяло върху действителността. Книгата на Слави Томов е построена изцяло върху литература.. Не познавам автора и с оглед на духовното му здраве искрено се надявам това  да е истината.

Грундът на романа, струва ми се напълно съзнателно, е изцяло кафкиански, като се започне от цветовете и коричното оформление, така и от избора името на героя, закован в заглавието. Всъщност името на единствения герой в романа е комбинация от имената на двама герои на Франц Кафка – от „Процесът” и от „Преображението”. В книгата има още и от атмосферата, от вътъка на романа „Щилер” на Макс Фриш, който , заедно с Джойс и още няколко други любими автори на героя, очертават в общи линии териториите на литературното бащинство.

Много романи биха могли да носят заглавието „Последният ден на...”  „Междинните състояния на Грегор К.” е точно такъв като външна конструкция, макар че през първата половина на текста упорито се мъчи да бъде нещо друго. Книгата малко трудно набира скорост, малко трудно отваря вратата си за читателя и в това отношение е някак симетрична. Струва ми се, че натрапчивата безсъбитийност в първата половина на романа е малко спекулативна.

Същността на романа е зададена още в заглавието и може да се нарече книга от състояния. Книга за неравновесните състояния на героя, който има психически и резултантни сексуални проблеми,  проблеми със социализацията и най-важното, проблеми с интегритета на цялостната си личност. Вътрешните му индивидуализиращи пространства са раздвоени и разпределени между ненаситния „себе си” и другата половина, която осигурява баланса и която се покрива от „А.”. Вътрешно насочената, центробежната половина на „себе си” се балансира от центробежната, успокояваща, обърната навън, към периферията, сила на  „А.” Без де е персонифицирано разголен, символът А. е социално отговорната част на Аз-а на героя, която с наличността си осигурява равновесието на духовната и на душевната цялост , а с липсата, със  „заминаването си”, предизвиква сив на целостта и безконтролния, разрушителен спазъм на осиротялата половина „себе си”. И „себе си”, подобно на „А.”, придобива статут на самостоятелен герой в рамките на  единствения герой на романа.

     Зависимостта на героя от маркираните женски персонажи е оправдана в психоаналитичен план с отсъствието на майката, която, за разлика от бащата и лампата, която подарява на героя, за да го пази от виденията му, не се появява и дори не е спомената. Тази отчетлива фрустрационна предпоставка определя донякъде силната роля на Албертин, Изабела и Милена в текста, макар нито една от тях да не е индивидуализирана и да не придобива статут на герой в романа. Открито и скрито цитираните автори (специално бих искал да отбележа Ален Роб Грийе) са лабиринтни и тъмни. Такъв е и романът на Слави Томов. Роман за герой в криза. Написан в нашето кризисно време. Но мигар има човешко време, което да не е кризисно? И в центъра на лабиринта на чий живот не пише безнадеждното „You are here”?

Милка Иванова. Пътят на мравките. “Либра Скорп”, Бургас, 2005 г.

Книгата на Милка Иванова е най-странната книга с разкази. Върху всеки разказ е работено много. Случките са малки, почти невидими сред цветните петна на езика. Авторката е изцяло в йовковата традиция да се разказва нелинейно. Да се накъса историята, да се прегледат отделните парчета поотделно, внимателно, да се разхвърля между отделните гледни точки на героите и накрая отново да се сглоби в последните няколко изречения. В тази разкази разказаната история не е цел на повествованието. Целта сякаш е самото разказване, начинът по който ще се разказва. Подобно на разказовата случка, самите изречения са вгънати в себе си, като в някаква енигматична граматика. Синтаксисът е сума от напрегнати морфологии, от които трудно се усвоява целостта на изречението, неговото смислово трасе. Изречението е препълнено с различни отблясъци, които сякаш затрудняват виждането на цялото. Както в картините, в които се рисува с много бои и с много боя и трябва да се дръпнеш по-назад, за да видиш картината. Някаква езикова декоративност лежи върху разказите. Не меката декоративност на струпаните епитети и метафори, а твърдата декорация, в която езикът доминира случката и я покрива, вместо да я разголи. Много от изреченията са умишлено спънати, за да не може читателят да бърза. Често авторката оставя героите да усвояват света и да предават на читателя не онова, което е, а онова, което те виждат. Накрая разказът се сглобява като пъзел от текстовете на героите. Това са невъзможни за преразказване разкази. Те изискат време за повторно четене след сглобяването на историята. На вечно бързащия съвременен читател това не винаги му харесва.

Иван Сухиванов. Къси истории. “Либра Скорп”, Бургас, 2005 г.

Само половината от заглавието на тази книга отговаря на съдържанието. Това са малки по обем текстове, само няколко от които са наистина истории и в този смисъл  книгата още от заглавието се държи провокативно и предизвикателно. Типично за съвременната ни литература! Не иронизирам. От историческа гледна точка хулиганството винаги е било здравословно за националната ни литературна традиция.

Парадоксално е, че през деветдесетте години, когато литературата стана притежание на факултетни момчета, възможностите на самородни, извънаудиторни писателски таланти бяха сведени до нула. Българската литературата никога не е била по-книжна, компенсирайки навярно реваншистки стария й комплекс, че никога преди това не е била достатъчно книжна. Това професионализира литературата и я лиши от основната читателска маса. Катастрофалната редукция на читателския обем обаче може да се чете и от оздравителна гледна точка – читателят вече също се професионализира. На писателското парти, което е всяка една новоизлязла книга, няма като преди случайни гости. Книгите вече също четат своя читател.

Не знам дали късите истории на Иван Сухиванов искат да прочетат точно мен, но книгата ми харесва. Героят й ми харесва, макар да не е в моята честота. С цялата модерност, с цялата напрегнатост, с цялата  незавършеност, с цялата болезненост на нашето време. Героят е мой съвременник е, живели сме в едни и същи книги навярно, макар и не съвсем. Харесва ми пределният лаконизъм на разказването. Оценявам като една от най-хубавите работи разказа „Среща”, който е по-кратък от една страница. Някои от миниатюрите са безсюжетни и звучат малко маниерно, както е в случая с „Дубльора”, който отваря книгата. „Дубльорът” може би има „манифестен” характер, един екстремистки натиск върху неподготвения читател, защото веднага след това следва разказът „Тишина”, една от най-хубавите работи, подарък за онези, които са решили да останат все пак с книгата. Спрямо общото добро ниво струва ми се, че се снишават ”Стилът на невъзможното”, „Кучето” и донякъде ”Размяната”.

Колкото и да не се вписва в класическите представи за белетристика, книгата на Иван Сухиванов е все пак проза. Много добра проза. Ще трябва явно да свикнем с хода на литературата към СМС-обемите. Все пак живеем във времето на микрочиповете. „Война и мир” не може да бъде написана днес. Пък и доколкото знам, тя вече е написана.

Искам специално да отбележа, че късите истории на Иван Сухиванов отразяват в себе си и объркаността на автора, нашата обща обърканост. Нямаше да се сетя за това, ако не бях погледнал в Интернет есето му „Тъгите ми”, съзнателно или не, но все пак реплика към тъгите на Димо Кьорчев. Постановките на автора в това есе имат звучене на манифест, едно бурно недоволство от текущата литература, което сега се обръща в голяма степен срещу собствените му текстове. Макар всичко това вече да се е случило в авангардизма, у мен чрез текстовете на Иван Сухиванов се усилва усещането за дълбоката тревога, за неспокойствието, което ни владее, за трепетното обгрижване на живота, който винаги се оказва толкова непослушен и за угризенията ни през дългите зимни вечери, когато разбираме, че сме могли да го възпитаме далеч по-добре.

Доц. д-р Пенчо Пенчев. Урокът на историята. “Либра Скорп”, Бургас, 2005 г.

Една амбициозна книга, която има много качества, включително и литературни, но не може да бъде роман. В нея има много историческа истина, много родова и битова правдоподобност, навярно и много лична съпричастност към съдбата на бежанците от Тракия по цялото протежение на българския двайсети вик. Но в романа няма художествени образи. Има човешки съдби, има много история, но няма литература. Парадоксално е, че всъщност книгата демонстрира висока езикова култура в съчетание с  овладяна писателска дисциплина, задължителна при писането на проза. И все пак литература няма. Нито веднъж не виждаме някой от героите да стои замислен, да има съмнения, да изживява драматично някакъв избор, да се изправя в целия си въпросителен ръст, както казваше Йордан Радичков, и да се вълнува и да страда от собствените си съмнения. В книгата има нещо дисциплинирано, нещо войсково, което в други жанрове би било голямо качество (това личи в политическите есета, промъкнали се по страниците на книгата), но художественият текст трябва да говори други езици, неговата посока не е напред, а навътре и надолу, защото е преди всичко човекознание. Всъщност романовият скелет на книгата се състои от попадането на наш съвременник, наемен работник в Гърция, в чифлика на неговите предци – преселници от Тракия по време на зверствата над българите след Балканската война. Тази костно-сюжетна конструкция е може би единственият романов елемент. На повествованието му липсват романови мускули, липсват му литературни нерви, липсва му художественото сърце. Иначе „Урокът на историята” е честна и мъжка книга с много други достойнства, които биха могли да се умножат, ако се пренасочат жанрово.

Стефан Драганов. Душа от музика. Романизирана биография на композитора Филип Кутев. “Либра Скорп”, Бургас, 2005 г.

Това е една много полезна книга за всички, които се интересуват от култура и които малко хванаха от двайсетия български век. Името на Филип Кутев няма нужда от реабилитация, но все пак книгата идва на напомни на онези, чието детство е било прекалено скоро, за живота и за голямото дело на този български композитор.

Това е една обективна, но и доста лична книга на Стефан Драганов, бих казал дори страстна книга, в която все пак биографичното взема връх над романовото и в която музикалната култура на автора не отстъпва на словесната. Дарбата му да работи с думите личи твърде ясно в пейзажните описания. Роман, разбира се, не се е получил, защото в книгата няма конфликт. Може би самият Филип Куртев не е врагувал. Все пак това е книга, която ще бъде четена с еднакво удоволствие и от онези, които са били с Филип Кутев в едно  и също време, и за онези, които са се родили след неговата смърт. И всички те, и младите и старите, докато четат книгата, ще чуват необяснимите извивки към края на времената и на вътрешните ни пространства от „Лале ли си, зюмбюл ли се”, от „Полегнала е Тодора”. Защото от страниците звучи вълшебната музиката на Маестрото.

Иван Петков. Песенни спомени – Карнобат (1970-1982 ). “Либра Скорп”. Бургас, 2005 г.

Мемоарно-документална книга за смесения хор при читалище „Димитър Полянов”, гр. Карнобат за периода от 1970 до 1982 година, когато художествен ръководител на хора е самият Иван Петков. Полезна книга за културната история на град Карнобат, пък и за времето на седемдесетте и осемдесетте години. Лично на мен най-силно впечатление ми направи описанието на срещата на автора с директора на софийската опера Димитър Петков в кабинета му и конфузията за заплащането на направената му от ръководството на града музикална поръчка.

Пенка Стаматова. Розови облаци. “Либра Скорп”, Бургас, 2005 г.

Това е една книга с неопределими в жанрово отношение текстове, означени на корицата като разкази. Разкази в теоретичния смисъл те не са. Имат тяло на лирически импресии и душа на нонсенсови приказки. Пестеливите приказни случки са удавени в декоративна метафоричност. Текстовете са много лирични, прекалено лирични за една проза. Такава свръхлиризация на прозата е правена вече в българската литература преди осемдесет години и то до такава степен, че се е самоизконсумирала. Например книгата с минатюри „Някога” на Дора Габе. Все пак текстовете на Пенка Стаматова издават свежи поетически възприятия и неуморимо въображение. Нужна е работа по овладяване на метафоричната енергия, по канализирането й. Прозата умира, когато метафората от средство се превърне в цел. Позволявам си един занаятчийски съвет – избягване на деепричастията, които на някои страници изобилстват почти във всяко следващо изречение.

Дико Патронов. Към върховете на Странджа. “Либра Скорп”. Бургас, 2005 г.

Книгата на д-р Дико Патронов е научно изследване в най-строгия смисъл на думата. Това е дисертация за състоянието на източнобуковите горски масиви в Странджа планина, с изобилен табличен, графически и снимков материал. Тя има много свита читателска аудитория от тесни специалисти в областта на науката за дърветата, но би била приятно четиво и за изкушените неспециалисти, природолюбители и природозащитници.

Сборник Девети и десети краеведски четения. Бургас, 2005 г.

Интересен сборник за хората, които обичат миналото, праха на архивите, възкръсването на сенките от забравени исторически страници, привидно малките подробности, които са съпътствали ставането на големите неща от националната история и които попълват картината от историческата ни христоматия. Харесаха ми текстовете да бургаските солници, за рибното тържище в Бургас, където за един есенен ден са постъпили 58 000 чифта прясно уловен паламуд! , за интереса на Петко Славейков към нестинарите, за местото на Бургас в политическата биография на Ст. Стамболов. Истинска изненада беше за  мен притежаването от Стефан Стамболов на такива големи имоти в бъдещия център на Бургас (44 000 кв.м. запазено от ул. Александровска), подарени безвъзмездно на общината за улици, паркове и градинки. Ех, разбира се, и статията за Владимир Василев, една от многото литературни гордости на Бургас!

Димитрина Станева. Агнета сред вълци. Репресирани свещенослужители от сливенската епархия в периода 1944-1989. “Либра Скорп”, Бургас, 2005 г.

В тази малка книжка има затворени единадесет тъмни романа. Единайсет романа за тъмната смърт на свещенослужители от сливенско непосредствено след девети септември 1944 г., по времето на народния съд и след него. Тъжни са такива книги. Най-тъжни са точно документалните. Защото връщат читателя безусловно към сурови български времена, в които човешкият живот не значи нищо в сянката на политическия реванш. Пролятата веднъж кръв няма спиране, защото раната на омразата зараства поколения наред. Май това е единствената поука от тъжния български двайсети век.

Книгата е страстна, пристрастна и с политически патос извън строгата документалистика. И има защо. Смъртта на свещениците е отворена рана. Както стои още отворена и раната от избитите година преди това партизани. И май никога няма да има край. Нито изход. Защото учебниците забравят, но близките помнят.

Петко Русев (съставител). Сборник „Бойците от Средецка околия в Отечествената война”. “Либра Скорп”, Бургас, 2005 г.

Това е една антология от публикувани и непубликувани материали за участието на бойци от Средецка околия в последната фаза на Втората световна война. Включени са официални документи и материали от кадрови офицери и меморати на мобилизирани запасняци. Някои от тях  са по-приповдигнати, други са по-човешки. В някои войната е представена като тежко изпитание, в някои като поле за героични постъпки. Най-човешка естествено е радостта от завръщането. Има и снимкови материали, статистически данни.

Имат с какво да се гордеят жителите на средецка околия. Не само заради участниците във войната, а и заради спасяването на спомена за това участие. Ако всеки си беше свършил работата като  Петко Русев, съставителя на сборника, картината на българската история като цяло, не само за войната – щеше да бъде много по-цялостна и белите й полета – много по-малко!

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите