Под дъжда, без да чакам покана, се разхождах сама из града и си мислех след тази промяна, тоз народец изстрадал как оцеля.
Не зная кой е кой е крив и кой е прав в обърканата ни държава, но зная, че е чист балкански нрав – от голо риза да се сваля.
Сънувам покриви и снегове по тях. И някой все се крие зад комина. Под стряхата се гуши птичи грях и ябълка сред цъфнала градина.
Не утро с палава роса, а залез с пурпурен отблясък, изкъпан в златната река на отминалия ден.
Ефирната същност на водните кончета погълна тъгата и каляваше духа за следващата битка.
Ти ще се завръщаш като сън без гняв и хиляди въпроси. Ще те посрещна с утрото навън победила гордостта си.
Привикнали към старомодност, към остри думи и дела, сърца обвити в пошла гордост, в алкохол удавили сме съвестта.
Мълчанието крещи от всякъде... от всяко село, всеки град, от всеки олющен блок и обезлюдени порутени къщи, от всяко убито лице на стар или млад...
Посекли мъжете в онази джамия... В косите на баба блестяло сребро. Тя, заедно с другите, с тъмна шамия танцувала тежко вдовишко хоро.
Песента ни е друга. Песента ни е тъжна... (Im traurigen Monat November...) Като Зимна приказка, но в България...