Октомври щедро ръси злато по дърветата. Красиво е и някак много тъжно.
Стопи се зимата. Най-бялата – за двама. Когато светът беше само четири ръце, четири очи и четири устни.
Чух как изплющя на тротоара една лъжа. И се разби една душа. Видях крилата на няколко мечти.
Ако в хаоса от желания и молитви, наранени и неправилни думи, огънят на мълчанието пречисти реда на настоящето...
Ако някога се преродя във морски фар светлината от самотните ми нощи ще бъде спасение, непоискано добро.
Късопола и неопитомена откъсвам въртележки от градината с илюзии и гоня вятъра.
Градът обичаше дъжда. Очакваше щастливата внезапност, с която изненадва напудрената суета на хората...
Покажи рифовете в морските ми ириси, думите, неприютени в бриза на косите...
все същото речно корито все нова и нова вода понякога идва и живата
повечето сме марии магдалени от Христова гледна точка изначално непорочни безсрамно омърсени несбъднати светци все още
