Играеше си с есенно листо. Забравила за скапаните делници. За осемте живота пропилени и наполовин деветия.
Не изричай името ми – в него много болка се е скрила. Не изричай името ми – само дръж ръцете ми...
Искам да имам криле като тази бяла птица... Искам да имам силата на вятъра, за да мога да стигна до тебе.
Най-хубавото нещо, най-сладкото... любов... Обичаш ли ме така, както аз теб? Така, както пеят птиците в гората?
Без очите ти – не мога! Видиш ли ме – те копнеят. Бяга всяка бръчка строга, а косите ти – сребреят.
Зарежат ли лозата – плаче и чува се въздишка лека. Расте, нали е пеленаче и гали моята пътека.
Лиса кара колелце, за да стигне туй селце. Вярно ли е това? Вълчо агне да дере, после да го раздаде...
Картина на малък художник, до камъче сложен триножник. Гора от елхички зелени и пъстри цветя притаени...
Аз съм мъничко щурче. Ти си щурото мишле... Хей, при мен ела,ела да направим веселба...
Щурата калинка търси си дружинка за да си играе, за да не скучае...
