Приказката за дъгата помниш ли и сълзите мои триеш ли? Лошото от мен отне те, но навярно случи се така, за да видиш светлата страна.
Дядо Господ си избра най-доброто на света и нарече го жена!
Два ангела – аз и ти... Две души търсят се в нощта... Сърцето ми не може да ти устои... Като камбанен звън то бие...
Да те жадувам... Тази жажда неутолима... Жажда за любов... Искам те, не чуваш ли, любими...
Сънувах те до мен... В съня си те видях преди да те познавам... Видях те и разбрах, че душата сродна е намерила... Събудих се...
Студено ми е. Вземи ме в отсъствието на думите, отвъд тях – там е лято. В полунощ да е...
Аз съм прилепът, който се блъска в твоя прозорец – да се скрие от свойте видения в тъмната нощ.
И все вървя на запад – към дъжда, и все повече се заоблачава. Защо е жива вечната вражда между нощта и светлото начало?
Извиват пътищата на съдбата, криволичат и те запращат в глухи улички накрая. Дори и пътищата страдат от двуличие и обещават, а не те отвеждат в Рая.
Краката всеки ден ме водят тук. Посрещам и изпращам всички влакове. В натрапчивия мирис на тъга, просмукан във пейките, излъскани до смърт от чакане...
