Поезия

Извиват пътищата на съдбата, криволичат
и те запращат в глухи улички накрая.
Дори и пътищата страдат от двуличие
и обещават, а не те отвеждат в Рая.

Колко нощи подред този прилеп виси на тавана.
Неочакван и странен, виси като тъжно разпятие.
Малък звяр, в светлините на фарове хванат
и очакващ да падне чукът за небесна разплата.

Какви ръждясали небесни капандури
смогваш да отвориш, татко мили,
та и оттам дланта ти
с пръсти, разкривени от артрита,
пак да ме закриля?

Порязах се
на острието на живота.
От вените ми, вместо кръв,
реката на годините потече...