Не съм от твоя свят, за мъничко дойдох, за час поспрях на твоя праг, докоснах те и отлетях.
Аз те търсих, моя любов! Къде си? Изригват в мене вулкани и чувства дълбоки, неразбрани. ...
Опитах се да бъда себе си, опитах се дори да подражавам, опитах всичко и изгубих себе си, потънах в сивото, и полудявам.
Ден, в който Слънцето по-ярко беше и времето забави своя ход, и цялата Земя сияеше, и всичко в нея шепнеше: любов, любов...
Златисти нишки изплете зората и пусна ги всички върху листата карамелено цветни остават така аз заплитам ги бързо в мойта коса.
“Билет за един, моля!” “За един ден ли?” “Да.” “Заповядайте, разгледайте на воля.”
Плаче някъде дърво – Голо, обезобразено... И чувам виене отново.
Имало едно време едно момиче. Да, това съм аз. Пътува безспирно тя и никой никога не я спря.
Лалета – цветни сърца, големи и малки, докоснати първи от росна сълза, попивате жадно от първите пролетни капки.
Кой ви праща, сънища чудати и настанява ви до мен? Кой от истините кратки ви превръща в изненада за началото на следващия ден?
