Лампадите догарят в поглед вечен съня от сладоледената вечер на дни, които с теб необратимо забравихме на масата на “Аморино”...
Нечий град аз който не познавам и който изведнъж е някак същият, през мен разтърсва се и ляга слаб на майчината гръд.
Две сили казват да обикна в този свят. Две любови (казват) “Grandes et magnifiques” – на едната може би златиста е косата, а на другата вретено с мъгли.
Устните ми галят моя блян, а светът им – нежен и засмян приласкава сладостта ми веща, със утеха ме посреща зад потаен, тих паван...
Ръцете в пръсти сковали същата песен назаем. Луни в белите длани на ноември, който залязва...
И дни минават, и години дори... Обичани и необичани, лъгани и пренебрегвани... Стари рани – рани от минало...
Намирам се на дъното на празна чаша, отвсякъде обградена от стъкло. Празен ред... дори и стих да няма, всеки носи своето тегло...
Ето ме, тук съм – на брега на морето, на брега на усмивките...
Дишам спокойно, мечтая отговорно и със всеки плисък на вълна отварям мъничка врата.
Кога очите си широко ще отворите, за живота си да се поборите? Оправдания намирате и всичко красиво в тях скривате.
