На истината пътят е незнаен, от изгрева до залеза безкраен... И всеки ден по този път вървим, защото трябва да я съхраним.
На брега е тихо. Денят се ражда с вик на гларус. Морето със синя длан погали пак брега и вля солената си нежност.
Пророк фалшив не искам да съм аз и всичко да започвам отначало, щом канят ме във Варна и в Бургас, а пъпът ми е хвърлен в Анхиало...
Щом в плътта ми морска сол се влее, по-малко на душатаѝ тежи...
Защо дойде, море ли те омая, вълни ли будят твоята душа?!...
Светлината видях, от лазура изплува. Топлината ме сгря и лъча ѝ бленуван...
При тебе се завръщам всяка вечер, във тебе се събуждам и творя. На странни хора верен пристан вечен, качил на покривите птичите гнезда...
При нас, когато лятото се върне и в къщи заухае на море, когато самотата се обърне и се събуди спящото градче...
На моя морски бряг се върнах в едно прекрасно лято, пренатоварено от слънчевото злато. Потърсих бащината къща. Не я намерих…
Аз нямам нищо. Аз съм бедната, пред мен морето, есенно море, и стене в мене мъката победната, нима тя никога не ще умре?
