Морска соната

Морска соната

... спасен си, мъченико Дон Кихот!
Едва сега, обреченико, почва
той – истинският твой живот!
Петя Дубарова

I
Догонват дима над прохладни и свежи градини
препуснали в мене – морета от приливи сини,
вълни като пориви сякаш надигат се властно
със безднена сила – в простора дори им е тясно.
А капки кристалчета – в миг от водата развети –
се пръсват на грейнали късчета цветни монети –
и реят се златни – прашинки от пухчета леки –
извити към слънцето – огнени нишки-пътеки.
Души на моряци, потънали в кораби скрити,
изплуват сред глъч на лазур, залюлян от лъчите...

II
Зовът на безгласна следа –
целунала нечии устни –
потръпва далеч над града
в дим-сняг – като фокус изкусен.

Потракват, кънтят край брега
павета от каменни плочи.
Под тях като силна река
земята кафяво клокочи...

Момиче върви по снега,
върви като в цъфнала пролет
и пие солена дъга...
А чайките сребърно молят...

III
Пристъпва момиче, а бягат в съня му очите,
докоснали меко със кръгове топли вълните.

Безбрежната ласка на нежност – докрай кадифяна –
с усмивка на вятър, преминал през тънките длани,

се гуши прозрачно в реките на нейните вени,
в ръцете – разлистени клони – дълбоки, зелени...

IV
“Поете, немирнико весел със ритъм в сърцето,
смутената радост и треска, покрила лицето,
хвани, оседлай и лети – на коне лекокрили,
препуснал ездачо, свободен със своята сила!

Размахай по мелници сребърна призрачна воля,
заслушан в вълни, заиграли в небесни градини,
които с очи – като бисерни миди – те молят
да върнеш звъна във душите им празнично сини.

И гордо облечен в доспехи на морска закрила –
седефени риби и топлещи мидени длани,
полепнали силно в сърцето ти, нежно спасило
солената броня от огън и сън изкована,

Върни се, поете, при своя замах благороден,
при свойто сърце – окрилено от синьо вълшебство.
И ярко пронизан от ритъм – безумен, свободен –
литни като лъч към дима на изгрялото детство.”

V
“Аз връщам се в свойто гнездо на ударена чайка
по струи, копнеещи въздух от бяла прамайка;
със спомени – нежни кокичета в мартенска пролет,
с очи – побелели ята, засънували полет,
загубили знаци за връщане, с въздух венчани.”

Със шепот на вятър и песен на морски камбани...

Из стихосбирката “Омагьосани кръгове”