Аз съм мъничко щурче. Ти си щурото мишле... Хей, при мен ела,ела да направим веселба...
Щурата калинка търси си дружинка за да си играе, за да не скучае...
магия, дето само ти държиш и знаеш как да си я съхраниш... да намираш кръвта в стари бокали там вечните чувства са спряли...
Луната си спусна лъчите разля се в едно със водите и в лекия шумен отблясък на ивици мокрия плясък чу се песен на струи сребристи...
Чувството хвърляше букети във въздуха. Нямаше кому да ги даде.
По Гергьовден, привечер, помня – заблещука ли първа звезда, мама изнасяше стомна пред прага, пълна с вода.
Можем просто от кон да я видим, колко път е – ще го минем пешком...
Оттук съм аз, от този край, над който късен сняг сияй, от този разпилян балкан, насечен като с ятаган.
В онези години аз нямах тъй неразгадани чудеса: наричаха го Врачански камък, а толкоз приличаше на сълза...
Обречени и вярващи, че Вечността е все явление, а ние капка от пороя, затлачени във своето безвремие.
