Полюшват уморени криле ветрените мелници край Анхиало. Като стражи наредени посрещат и изпращат те от тъмно до бяло дъщери и синове...
След вълните на дните летни в календара съвсем нехаен много срещи съвсем мимолетни са оставили запис траен.
Какво е любов – това ще те питам. Задавам въпроси, защото обичам. Казвам ти всичко, но отговор няма.
Сама съм с тишината на мислите във мрака, в очакване и страх. Препускат белите коне на моите неизживени мигове...
Отидоха си птиците и отлитнаха надеждите. Останаха ми само чувствата, дълбоко скрити в мен.
Смъртта те взе във своите обятия оставила след себе си ухание на пръст. В лицето й не разпозна “две хубави очи”...
Сънувам те във дневните си сънища, оплаквам те и те покривам с халища, изтъкани от изскубани коси. В миг на ярост и безсилие, зова те мислено да се завърнеш...
Променям се с годините. Нормално е. На кротост и търпение залагам. Вратата не отварям на нахалници. Не влизам в спорове. Не ми приляга.
Целуна ме Животът. Беше топло. А бузата ми пламна от любов! И тиха, и трепереща, и мокра самата аз превърнах се в Живот...
Аз вървя по наклона на времето и оставям усмивки – следи. Колко много от мене са вземали? Няма нищо. Животът върви.
