И може във самото съществуване човекът да забрави да живее... Умира ли, завръща се във детството си, а някога е заличавал с пясък времето.
Но по-дълбока от страстта, не се побира във тихото въображение на линията на майката изтритата сълза.
... и чудя се бездънно уморен защо обичам, а умират другите от страх, че със любов съм заразен.
Когато си тръгвам във залезен час, не вярвай на моите думи, че няма любов и че лягат пред нас различни посоки и друми.
Странно нежна е тревата – топъл жив килим. Да затворим ли очите и да помълчим? Аз на твоето рамо склоних глава, ти кажи ми “Обичам!”, но без слова.
Не, не мога да спя. В пепелника куп угарки “Внимавай!” ми викат. А под моя прозорец отворен двама млади от снощи говорят.
Защо ли, защо ли, защо ли да крием, че аз и ти вече – това не сме ние...
Обръщаме си гръб, но светът все пак е кръгъл и току виж се срещнем след някой весел ъгъл!...
Когато слънцето отстъпи място на луната, когато спусне се нощта, когато глъчката изчезне и остане само самота си мисля пак за теб и питам...
Защо се появи – не зная в живота ми тъй тих и подреден. Обърна всичко от началото до края и почна да припяваш стар рефрен.
