Дървената къща, зад орехите скрита, стара, с вита стълба, за теб и мене пита. Всичко вън е бяло, всичко вън е тихо. От сняг и лед се губи речното корито.
Балконът на старата къща към спомени често ме връща. Тук е любимото място за мен. В полите на Странджа аз приютен.
Бях влюбен в странджанското село във стара къща със провиснал гръб, край нея дол напевно ромолеше и вливаше води в река с вековен дъб.
Снегът пречисти всичко през нощта и чиста в утринта е моята душа. Със стария и полупразен автобус пристигам на селския площад – днес малко пуст.
Вълните тихо се разбиват във прибоя. Луната ми чертае път в нощта. Аз нося в себе си душа на птица и търся друга, със която да летя.
Сърцето си затворих във бутилка и го изпратих с поща: “По море”. Вълна пое го в своята прегръдка, а Слънце се усмихна от гише: “Небе”.
Една ударена от пръстите ти струна, познала стъпките на бягащите звуци, отвори непрочетената книга и спусна стълбата към низините...
Архангелски звън днес се чува ангелски хор с радост празнува архангелът на войнствата небесни водил битки с дракона нелесни.
Омар Хайям умислено ме гледа, от своя Рубаят във Нишапур и сякаш казва ми, човеко не тъжи, отминалото зад гърба ти, остави го.
Преди да свърши този ден желая да ви разкажа приказка от рая. Не вярвате? Все пак ще се опитам да включа моя стихотворен ритъм...
