След съдбата си тичам, в длани стиснала здраво златни пръски от изгрев и от заник сребро.
Дълбокото море пази чувството, което ни убива – любовта и живота, и което ни успокоява – музиката и тишината. Човекът е ужасен!
За първи път те видях, облян в слънчеви лъчи. Видях те да говориш на цветята и цветовете. Видях те и ти ми махаше с ръка – да дойда до тебе. За първи път те видях и срещнах любовни висини.
Винаги съм била любовница на свободата, както и пленница на любовта...! Но никога не съм се чувствала така, сега изпитвам всяка част от себе си...
Изгревът нежно ще залива морето, а ти ще ме търсиш в стихове. Ще чуваш за мене от вятъра и той ще те води натам...
Не ме докосвай с пламнал поглед и горещи длани. Не ме докосвай с тих копнеж...
От зори до мрак търси я точно такава, каквато си я сънувал...
Чакай ме на онзи бряг, на мястото, което знаят само хиляди звезди. Там се връща даже вятърът, бездомен...
Кой е казал, че няма да стигнем звездите и кой е казал, че няма да държим луната в шепите си...
Сега сме двама – приказно пияни и безумни. Целувай ме, недей отрича на кръвта ни поривите луди.
