Родена съм на чèлото със тъмен знак и мама мислела, че е от сатаната. Била съм пеленаче, бяло като сняг. Оставили ме близки в планината.
Все по жълтици досега вървях, мнозина ми целуваха нозете. В Средец най-първата болярка бях, но само ти докосна ми сърцето.
Имам от татко си старото лозе – няколко пръчки със черна душа. Камъни, бурени – истинско ложе, бащина мила педя земя.
Ти имаш хиляди лица, Родино – девойка млада, старец и дете, гора, връх снежен, розова градина, бунтовно знаме, нива, къс небе.
Видиш ли, мамо, бялата вишна, бялата вишна, там, в Казанлък? Казват, в живота си нявга предишен дева била е, сломена от мъка.
Тази утрин земята е бяла – баба точи кори на небето. Уж снежинки валят на парцали, а пък пада любов и е светло.
Един народ – и силен, и богат, посреща с хляб и сол, с цветя закичва. Един народ – потомци на Кубрат до огън мрази и до кръв обича.
Колко пъти бе до мен, приятелю, мъката когато впива в мене жило и горчи, горчи медът на тишината, и вися над бездна? Имаш сили...
Не се ли умори да вярваш на мъжки думички и ласки и всекиму да даваш с мяра парче от теб плюс щастие?
Господи, ти сигурно си сбъркал докато създаваш нас, човеците. Как във купчинка от пръст ще хвърлиш двайсет грамчета душица вечна?
