Тя – небе, слънце и луна. Тя – залез, изгрев и тишина. Нагруби я, мрази я, но щом се прибереш – изкрещи я!
Живот дребнав, еднообразен, изпълнен само с крясък празен, тревожен с хули и обиди – ах, мъка тегне ми в гърдите и воля давам на сълзите...
Там патици диви си вият гнезда, там слънцето в мрежа люлее се леко и в заник по кървавата му следа се дипли на здрача забрадката мека.
Гъст шумак обгражда вред реката. Воденицата се крий в шумака. Оглушително бучи водата, кречеталото унило трака.
Аз съм единна светлина, която всичко претопява в песен: лесът и морската вълна, и облака, и ширен свод небесен.
Там, дето Вардар през горите промъква своите води, днес още личат между скалите от сгради нявгашни следи.
Ти си целувала горещо мойте прости стихове, бленувала си радостта на синята поема – благодаря за твоята любов от вечни мигове, благодаря за оня миг, във който си родена!
Запей, душа, запей, сърце, възпей родината си свята; простирам своите ръце и срещам нейните обятия.
Море, река, пустиня и тропическа трева се вият като пръстен. Седя, привел в смирение глава – за първи път се кръстя...
Тоягата и пастирската гуня на нищите оставям. Талисман ла търсят с тях и агне златорунно. Аз искам в развълнуваното време сърцето ми да стане океан...
