Имаш тяло за грях и душа – за поема... Как – кажи – да реша тази сладка дилема? Да изтръгвам ли стихове от мечтите ти диви? Да се гмуркам ли в рифове със корали красиви?
Ще те целуна в очакване, ръцете ти да ме обгърнат, като бухнала лоза, да се изгубя в прегръдката на леторастите, омаян от цъфтежа на ресите!
Обичам те, сестричке моя, повече от себе си дори. Душата си бих дала да мога да не виждам твоите сълзи.
Всички хора са еднакви уверих се в това пишат се големи приятели, а ти забиват нож в гърба!
Навън нощта кристално чиста е в магия бяла и снежна луна. А сълза ме пари с болка неистова гасне и попива в снега.
Птица съм, птица с криле сломени, а пред мен – посока и далечното небе. Но как да литна като в мене болката вериги ми кове.
Не съм една от тези хора, които видимо ще се усмихват, а вътре скрили свойта завист и умора след теб в злоба ще избликват.
Защо ли раждаме се точно ние и кой от нас отговора крие. Появяваме се тук с плачещи лица, а заспиваме с надежда за други времена.
Дишам вампирски силно обичам и ада и рая достигам далече в безкрая...
Някога в една игра богинята Венера изгубила пантофката си от крака и от пантофката по днешните земи орхидеята във тъмно царствено цъфти.
