И да ме няма на този свят, аз за теб капка от сълзите ще бъда... Душата ти топла ще взема при мен да я пазя... Толкова много сълзи от радост и мъка...
Приюти ме, любов... Остани до мен, не тръгвай... Не си тръгвай, подари ми отново любов – тази жажда утоли ми...
Животът е една бездънна яма, в която падаш или пък летиш и не можеш да се приземиш... А искаш някой да бъде до тебе...
Когато хаосът ме сполети, отварят портите си в мен, несподелените желания. Загубвам се във себе си и тръпна...
Когато хаосът разбърка битието, безпътицата ме отведе в храма. Разбрах, че съм безкрайно грешен, там прошка молеше за мен олтара.
Чистите дюни, собственият им вятър – в палмовата сянка долових с крайчеца на окото си пясъчен екстаз.
Дървената къща, зад орехите скрита, стара, с вита стълба, за теб и мене пита. Всичко вън е бяло, всичко вън е тихо. От сняг и лед се губи речното корито.
Балконът на старата къща към спомени често ме връща. Тук е любимото място за мен. В полите на Странджа аз приютен.
Бях влюбен в странджанското село във стара къща със провиснал гръб, край нея дол напевно ромолеше и вливаше води в река с вековен дъб.
Снегът пречисти всичко през нощта и чиста в утринта е моята душа. Със стария и полупразен автобус пристигам на селския площад – днес малко пуст.
