Лежа на пясъка златист и слушам, мелодията странна във рапана. Завивам се с море и се отпускам, заспивам сред вълни и морска пяна.
Годините минават, сменят се сезони - страстта на лятото, тъгата в есента, студът от зимата, но всеки помни цвета на вишните през пролетта.
Дали понякога съм бяла и дали добра, ще каже, който моята душа познава. Старая се да спазвам мъдри правила, любов и светлина очите ми раздават.
Разпадам се на молекули и на атоми, до малкото ядро на мойта същност. Усещаш ли ме във дъха на вятъра, около теб в ефирната безплътност?
Частици от душата си оставих във всеки, който силно съм обичала. Дали отново ще се събера? Забравих кога последно сред звезди съм скитала.
Какво си за мене Българийо? Родителка, майка една? Или немила приятелка, от която избягах сама? ...
Мълчи ранена тишината, в неоправдано тъжни мисли. И слуша стъпките заглъхнали отзад вратата, как стене тя – Душата, и чака Светлината...
Когато ръка подадеш, когато изцяло си ти във копнеж, че надежда даряваш, че има добро във света...
Уморих се от голи дървета. Уморих се от дъжда тъй студен. Уморих се от вятъра режещ, въздуха или другото в мен.
Днес ми се мълчи. Просто хей така. Днес планети и звезди будят мисълта една. Коя съм, защо съм, отде ли дойдох?
