В “Помниш ли Венеция?” Ваньо Вълчев остава верен на темите за обичта, добротворчеството и топлата човечност. Неговите разкази са слънчеви прозорци към вълненията на младостта и носталгични спомени за непринуденото щастие. Понякога забавни, весели и закачливи, друг път – раними, тъжни...
Впечатляващо за изследователя е колко стойностно, мащабно и запомнящо се е развитието на българската литература в диаспората. По страниците си тя съвместява историческата памет и съвремието, духовни прозрения за бъдещето и гражданските ценности на днешния ден.
По онова време мислех, че познавам любовта! Не мечтата, а животът на гларус ме беше довел до тази северно европейска дестинация. При похожденията си по родните плажове – години наред, се бях “запознавал” с Норвегия, Швеция, Финландия, Германия и Холандия...
В хилядолетната история на България семейството винаги е било духовната, нравствената и материалната крепост на нашия народ, онова свято гнездо, в което българинът е отглеждал с любов и грижовност децата си, учил ги е на труд и разум, възпитавал ги е в онези морални ценности, които е наследил от дедите си.
