Аспержи

Помня добре деня, в който пристигнахме във фермата за аспержи в село Хюлпен, провинция Лимбург: вторник, 15 април 2010. Когато аз, Мирча и Георге слязохме от микробуса, който ни докара от Маастрихт, усетихме как въздухът миришеше на мокра трева и животинска тор. Ситен дъждец мокреше неусетно, но обилно лицата ни.

Посрещнаха ни собствениците – Херман, едър мъж около петдесетте и съпругата му Шантал, млада, красива, руса, в зелен гащеризон и черни ботуши. С тази осанка тя изглеждаше по-подходяща за модния подиум, отколкото за калното поле. – Good afternoon, dear people! How was your journey? – поздрави ни Херман с цялата си дружелюбност.

Настаниха ни в малко бунгало с три легла, кухничка и баня – тясно, но сносно. След това ни показаха полето, хангара, където се чистеха и белеха аспержите, и малкото магазинче на фермата, в което продаваха както аспержи, така и сладко, пчелен мед и цветя. Всичко, собствена продукция. В тази ферма трябваше да изкараме три месеца.

Работата бе тежка – ежедневно газехме в калта, клекнали, за да режем аспержите внимателно, без да ги нараним. Често валеше, понякога по цели дни, но стискахме със зъби, защото бяхме дошли да припечелим по нещо. Обучаваше ни предимно Шантал. Имаше леко строг поглед, но мека и загадъчна усмивка. Често забравяхме да слушаме указанията ѝ, защото се съсредоточавахме повече в движението на нейното стройно дупе. Тя улавяше погледите ни и деликатно ни напомняше:

– Heren, attention and concentration, please!

В хангара се работеше по приятно – бе сухо, а и там можех да се любувам на Шантал, чието лице сияеше зад щанда като слънчице от детска книжка. Чудех се как мърморкото Херман бе уловил в любовната си примка това ангелче, и го бе обул в гащеризон и в големи кални ботуши.

Мирча бе около 45, женен, със син на 20. Бивш работник в обущарски завод, уволнен след падането на Чаушеску. Преживял години на мизерия, за да изхрани семейството си. Бе работил като обущар, таксиджия, охрана в колбасарски цех. Животът го бе брулил, но не и пречупил.

Георге бе негова пълна противоположност: млад, роден през 1992, без спомени от комунизма, свободен дух, космополит и вече видял половината свят. Работил на нефтена платформа в Норвежко море, спестил 15 000 евро, обиколил след това Европа от Ирландия до Кавказ и от Норвегия до Сицилия и след това отишъл да работи в Южна Африка. Сега събираше пари за емиграция в Австралия. Бил си подал документи за зелена карта. Възхищавах му се, защото той имаше криле, а нашите с Мирча бяха отрязани от Чаушеску.

Моето име е Димитреску, на 50 години съм, бивш учител по биология, изхвърлен от работа, с разклатен брак и дъщеря на 18. Гурбетът ми е сега като вид терапия за спасението на връзката ми.

След тежките работни дни, вечер лежахме по леглата и обсъждахме какви ли не теми: личните ни връзки и всичко, което ни стягаше душичките от обзелата ни носталгия по родната Румъния. – Мирча, говори ли днес с жена си? – Абе, звъннах й. Зарадва се, сякаш... Ама нека да си почине от мен... та и аз от нея! – засмя се той и усетих горчив привкус на тази негова изпълнена с тъга усмивка.

– А ти, Георге? Как е твоята Дулсинея? – Луция ли имаш предвид? А, тя не ми е сериозна връзка, а имах с нея само няколко контакта. – Я виж ти – ухилих се аз – значи на секса вече му викате контакт, а пък ние едно време се криехме по храстите да се учим на любов!

Разменяхмe си дебелашките шеги, без да си се сърдим един на друг и така разчупвахме напрежението от деня, и от подгонилата ни носталгия.

Един уикенд решихме да отидем до Маастрихт. Красив град и не знам защо много ми приличаше на Прага. Разходихме се по площад Vrijthof, където известният диригент Андре Рийо свири всяко лято с неговия ансамбъл.

Втората седмица бе по-лека за работа, защото валя по-малко. Убедих се, че в Нидерландия дъждът като природен феномен има поне пет разновидности – много ситна роса, средно силен с дребни капки, средно силен с едри капки, слаб дъждец, който не спира цял ден и проливен на талази, с гръмотевици, който се редува пет пъти в продължение на един ден. Ситната росица почти не се усеща, но само за пет минути може да станеш вир вода. Шантав климат. Добре, че я имаше Шантал, за да ни прави работата по-поносима.

Към края на месеца започнахме да усещаме някаква празнина, която накара всеки от нас да се затвори в себе си. Уж си готвехме румънски манджи, говорехме си, слушахме нашенска музика, но липсата на дома си оставаше. Тогава Георге започна често да излиза „до селото“. Обличаше чисти дрехи, напръскваше се обилно с парфюм и се връщаше все по-весел. Ние с Мирча не го разпитвахме къде броди, младеж си е, нека се весели. Радвахме му се само.

В третия месец отидохме до Амстердам и Хаарлем. В столицата беше лудница – блъсканица, музеи, кръчми, червени фенери... Успях да разгледам музея на Ван Гог, а после и Природонаучния, за моя радост, нали бях биолог. В Хаарлем, в църквата, видях лично органа, на който малкият Моцарт е свирил някога – тръпки ме побиха от мисълта, че този луд гений е бил на това място.

Изплащаха ни редовно заплатите, работата отиваше към края си и даже съпругите ни започнаха да споделят в телефонните ни разговори, че сме им липсвали. Започнах да си мисля, че гурбетът може наистина да се окаже рецепта за закърпване на разклатени бракове. Херман често пътуваше с камион да доставя аспержите по адреси, а ние чистехме и подреждахме фермата след края на сезона. Георге, продължаваше, предимно през уикендите, да посещава селото, където каза, че се забавлявал добре.

Една вечер, когато той отново тръгна нанякъде, нещо ме накара да го последвам. Вървях на разстояние след него в тъмното и видях, че вместо да поеме към автобусната спирка, той тръгна към къщата на Херман. Скрих се зад храстите. Вратата се отвори и чух познатия глас:

– Come in, lieverd!

Сърцето ми заби силно. Надникнах през прозореца на всекидневната, и в обширната отворена кухня видях две познати тела, вплетени в страстна прегръдка. Това бяха Шантал и... нашият Георге!

Тогава си рекох: „Ех, Георге, Георге... ти намери кръчмата доста по-близо, отколкото ние предполагахме!“