Ограбена съм Не само аз... Обезличени живеем ние – бивши отличници в свойта родина България.
Пак ме гледаш с онези очи, които някога хвърляха мълнии, изпод кичур сребристи коси и с венеца от ситните бръчици, ти си същия, същия, същия…
Принце, дванайсет удари и бягам! Няма пантофка, но имам очи, с които те карах по мен да изгаряш и да ме следваш безпаметно ти!
Аз ти го дадох сърцето си – цялото, грабна го още със първия стон, стръвно разкъсал духът ми и тялото, които доскоро ти бяха подслон…
* гледане на ръка циганката откраднала линията на живота
Той грабеше, убиваше, крадеше, но ходеше на църква, тримиреше, живееше със радост на ръба... След туй си причестяваше греха.
Изпълнено небе с блещукащи звезди, потискащо задушна лятна вечер, по някаква причина се провежда Тържествена заря. Площадната тълпа надига врява до безумство.
Устрем, Бърза скорост, Светлина Дърветата застанали в кордон, дори не махат с клони – няма вятър.
Подготвям се за мъничка усмивка, разхлабвам се отпускам се в горещата вода на миещото време.
С капка мед подслаждам извора, с грам солчица го соля, с бистра ледена водица жаждата да утоля.
