Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз рабска люлка люлее?
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
“Търпи, и ще си спасиш душата?!”
Остави таз песен любовна,
не вливай ми в сърце отрова -
млад съм аз, но младост не помня,
пък и да помня, не ровя
туй, що съм ази намразил
и пред тебе с крака погазил.
Ти сядаш при него със чувство на власт
над своето лято и своя Бургас
в сладкарница “Космос” пред чаша кафе.
А с мрачната властност на аутодафè
в теб клади извива ужасна вина.
Вали и есенна тъга завързва възел във душата.
Дали от примката боли или защото се събарят
в дървото празните гнезда и са окапали листата?
В мен цяла нощ тъга вали: ръмжи и не заспива нарът.
Отците наши, бежанци, не найдоха земята обетована –
бедняшки преживяваха под зъзнещи звезди.
Към новата Родина своя дълг изпълниха синовен,
но незавидна участ тя им отреди.
Написаха се тези поклонни четиристишия, съградиха се тия малки обиталища на мисълта, съобразно мъдрите и строги рамки на един от образците на старата персийска поезия – рубаи. Много преди безсмъртните поети да сътворят оная душевна медовина, като животворна вода е потекла от Изтока, от извора първороден – забулилата се с блясък и древност Балхара, реката на нашите предци – древните българи...
