Господи, не давай да се влюбя! Нека да избягам от света! Зная, утре като се събудя, няма да съм аз, а лудостта.
Може да нямаш комфорт и пари и радостта ти да е в дефицит, може да нямаш късмета на трима, ала Ключе непременно си имай!
Камбаната изпраща вест – без думи всичко се разбира... Трева, която не умира. И камък, върху който днес змията уморена спира.
Бавно тъмните кръстове на кресливите гларуси слизат да разгледат отблизо човешкия род... Януари.
Билетът – въглен от огнище старо – гори в дланта ми... Господи, къде съм? Защо дойдох на тази тъжна гара едно наследство спомени понесъл?
Все тия стари, подредени атоми, осъдени да бъдат наши думи... Животът е пристанище за вятър, избухнал и утихнал помежду ни.
Обувките, които ми подари Съдбата, ме оставиха боса на чужда земя, в която се раждат често пророци.
Гласът на вятъра в пукнатините на ръждивата скала е като ехо от отвъдното. Страхът притегля тялото назад.
С напредването на годините започвам да забравям всичко повяхва паметта и тежки облаци минават през съзнанието с мрачни истории за смърт когато чувам как музиката облачна отеква
понякога си мисля със главата на Луи XVI и не разбирам за какво е нужно цялото страдание жестокостите историческата достоверност
