Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз рабска люлка люлее?
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
“Търпи, и ще си спасиш душата?!”
Остави таз песен любовна,
не вливай ми в сърце отрова -
млад съм аз, но младост не помня,
пък и да помня, не ровя
туй, що съм ази намразил
и пред тебе с крака погазил.
Ти сядаш при него със чувство на власт
над своето лято и своя Бургас
в сладкарница “Космос” пред чаша кафе.
А с мрачната властност на аутодафè
в теб клади извива ужасна вина.
Вали и есенна тъга завързва възел във душата.
Дали от примката боли или защото се събарят
в дървото празните гнезда и са окапали листата?
В мен цяла нощ тъга вали: ръмжи и не заспива нарът.
Отците наши, бежанци, не найдоха земята обетована –
бедняшки преживяваха под зъзнещи звезди.
Към новата Родина своя дълг изпълниха синовен,
но незавидна участ тя им отреди.
