Да събера във паметта си слънцето

* * *

Да събера във паметта си слънцето,
което е изгряло и над мене.
Луната – лунатичната и първата,
и многото след нея , преродените.
Да събера приятелите, шумните,
и кръчмите за тихи революции.
Да си намеря куклата и пумпала,
да си загубя връзката със ключове.
Мъжете – русокосите и черните!
Да заобичам изведнъж и всичките.
И тези, за които нямах време.
И нямах сили, за да ги обичам.
Да се почувствам гола и под дрехата,
тъй както съм разкъсала утробата.
Да си забравя някъде успехите,
да изкопая на хвалбите гроба.
Да се зарадвам на дъжда, на хляба си,
на покрива, студа и одеалото.
И ще забравя някак, че е трябвало
преди да се родя, да съм живяла.
Да побера в сърцето си и корена,
и на морето царствените присъци,
и люлката, завързана на ореха,
викът на страх и щастие, че литвам.
Да претършувам цял таван от минало,
да почернея цялата от саждите.
И майка ми, след двадесет години,
отново да почувства, че ме ражда.
Да стисна паметта си цяла в шепата
като в седефени стени на мида.
И ако този миг намеря себе си,
ще я захвърля и ще си отида.

-------------

Публ. в “Поети, влюбени в морето”, Антология поезия, Бургас, 2010.

-------------