Подгонен не от вятъра, а може би от своето призвание да носи дъжд, той тръгна потъмнял и разтревожен, готов да се изсипе изведнъж.
Не се сърди на бедния поет, не го съди по строгите закони. Той малко е унесен, малко блед и винаги за всичко е виновен.
А върху всички с лунната си маска блестеше светла, светла, просто бяла нощта бургаска, ах, нощта бургаска, наречена сега венецианска нощ.
Марсианци съзрели Земята да синее самотна в мъглата на бензинови пари и рояк земни твари: “Пълна е с паразити, горката!”
Младостта си тръгва в полунощ, без никой да я види – като Пепеляшка: във вихъра на бала. Сред разкош и знатни принцове. На тиквена каляска.
Октомври щедро ръси злато по дърветата. Красиво е и някак много тъжно.
Стопи се зимата. Най-бялата – за двама. Когато светът беше само четири ръце, четири очи и четири устни.
Чух как изплющя на тротоара една лъжа. И се разби една душа. Видях крилата на няколко мечти.
Ако в хаоса от желания и молитви, наранени и неправилни думи, огънят на мълчанието пречисти реда на настоящето...
Ако някога се преродя във морски фар светлината от самотните ми нощи ще бъде спасение, непоискано добро.
