Целува ме, а топлината му е нежност. Лениво кожата ми се отдава на ласките невидими, с небрежност отпускам се и бавно се протягам.
Нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
Виждам морето, след него и теб, едно дете тича подире ти. Ти не виждаш тези неща – поет си. На брега се грижиш само за мидите.
Час по час си отива април... Пеперудено време. Ситен пясък изтича в часовника.
Няма по-скръбно време от нощното в три. Няма по-скучно по-мрачно по-неприемливо време от нощното в три...
Там – на улицата – до спирката вляво паднал човек по очи. Диша! Изумруден дъжд над раменете му завалява, скупчени хора шумно се възмущават...
Насладата на кафето е в това, да го приготви майка ти сутрин, (когато нощта си отива на прага и среща деня....)
Обичай ме, когато полудявам от стачки, монополи, безпаричие, реват неистово площадите и прецъфтяват първите кокичета.
В минутите на мартенското равноденствие, когато слънцето целуваше луната, нашепваше небето откровение и брулеше земята южен вятър, дъжд пролетен, тъй чакан от капчуците, изсипа Господ от ръкава си.
Потъвам в свят от равнодушие, в който, ако паднеш, си излишен. Затъвам в блато от безчувствие. А се стремя към светлината!
