Поезия

Недовиждала
орисницата ми,
та отминали
цветните води
и ме пуснала
в черната.

Познах те, любов –
така търсена, зована, мечтана.
Нищо, че вън не си толкова лъскава
и да е кожата ти леко раздрана.

Какъв сблъсък, разсеяно, а после отскок
и обръщане рязко да видиш досадника.
И замира псувнята ти, и макар по-висок,
се смаляваш пред нея, и съвсем се забравяш.

Ще те изстискам
до последната ти капка.
Ще изпия сокът ти, облизвайки с език.
Ще си уверен как неистово те искам
и сам ще потечеш към мен със вик.