Ако цялото небе не мога да ти дам, ще ти стигне ли четвърт луна и срещу нея две звезди – очите ми?
В Бургас, където и да тръгнеш, неусетно стигаш до морето. Прелива бистра светлина и в синьо, розово и златно приижда музиката на деня.
На края на града, на края на света са старите бургаски солници. Над тях в пещта на лятото, прозрачна, възнася се душата на водата.
Не знам какво да правя със душата си. Току напусне грешното ми тяло и без да се обръща чезне хей зад онзи облак, зад онзи хълм далечен, зад този кръгозор, в който съм осъден да бъда жив, свободен, тленен.
Мечтите ми – подпухнали медузи – изхвърлени умират на брега... Как дните монотонно се тътрузят, как чакам, как жадувам любовта!
Целуни ме в паузата между “Лека нощ, деца” и новините, забрави, че има интересен филм.
Гарваните чупят орехи. Затрупано в преспите времето губи значение.
Морето има синя кръв. От висотата на ронливия ни бряг се виждат ясно: пулсиращите му артерии, задъханите вени...
Морето, старото пристанище и гарата... Магическите улици крайбрежни с пресечна точка – старият часовник.
Наричат ни изгубеното поколение – излъганото, проиграното, задръстено с илюзии за някакво си светло бъдеще. Не ги виня.
