Сред многото имена на писатели, с които се гордее нашата литература и които са наша опора в дни на покруса и наше вдъхновение в дни на възход, името на Иван Вазов заема почетно място. Това признание той заслужи с целокупното си творчество, в което присъстват произведения с най-разнообразна тематика и от най- различни жанрове. По географски обхват те покриват цялата територия на България – тази, която днес е в границите на страната ни и тази, която по силата на несправедливи договори остана зад нейните предели, но където са живеели и живеят хора с българско самосъзнание. На Тракия, на Македония и на Добруджа той посвети много от стихотворенията си.
По цялата земя имаше един език и един говор… И рече Господ: ето, един народ са, и всички имат един език, а нà, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят; нека слезем и смесим[i] там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго. (Битие, 11:1,6)
С появата си в края на 1906 г. стихосбирката “Сън за щастие”, от една страна, обогатява жанровия регистър на българската лирика, а от друга – откроява със своите смислови внушения някои от съществените черти на Пенчо-Славейковата поезия...
Човек като отиде при човек... За какво отива човек при другия човек? Да си побъбри за едно-друго, за времето, за цената на хляба, но извън всякакво съмнение – да открие другия. От всеки може да се “купи” нещо, но общуването със знаещия е особено полезно за любопитната, за жадната за знания човешка душа. Не става тъй – при кого сме отишли, за да се насладим на мъдростта му, той какво прави? Отвежда ни при други хора и чрез тях говори за онова, което сме срещали, но за нас останало невидяно...
Нека припомним словосъдържанието на нашата азбука: Азъ, Буки, Веде, Глаголи, Добро, Ест, Живети, Дзело, Земли… Всеки българин ще каже, че почти разбира отделните думи. Но дали азбуката е наистина разказ, поучение, напътствие?
“Когато чуя думата “култура”, се хващам за своя пистолет”. Явно тази крилата фраза на Йозеф Гьобелс, министърът на културата на хитлеровото правителство, е послужила за вдъхновение на сегашния български министър на вътрешните работи Цветан Цветанов, разпоредил затварянето на интернет сайта за литература “читанка.инфо”...
Един призрак броди из България. Всъщност, бродят десетки, ама този е един от най-колоритните. Той витае из умовете и сърцата на жадните за глупости наши сънародници и не ги оставя да спят нощем, кара ги трепетно да гледат повторения на предавания за българските ВИП и ХАЙ персони, заради което на следващия ден те отиват на работа неотпочинали и дават лоша продукция с ниско качество. Заради което нашата икономика все си стои блопнала и не може да излезе от кризата вече много време. Туй е призракът на родния хайлайф.
Ако за културата на една нация се съди по употребата на сапун и вода, то за чисто човешките й качества говори отношението към бездомните хора и животни. За клошарите по бургаските улици ще ви разкажа друг път, сега думата ми е за кучетата.
Колегата Божидар Божков написа статия “Бургас е мърляв и неуреден град, но със светло бъдеще”, в неговия вестник. Хареса ми, защото беше обективно-ироничен поглед върху всичко, което се случва през последните години в “града на художници и поети”. Дадох си труд да прочета коментарите по въпроса. 80% от тях бяха ругатни към автора, обиди, сред които “нихилист” беше най-възпитаната.
Ограничени са възможностите на човешкия мозък да съхранява информация. Когато навлизат нови неща в съзнанието, старите изчезват, човек ги забравя. Ето защо нещо стойностно и значимо се налага да се препрочита. Как възникна у мене необходимостта да си припомня някои от произведенията на Чехов? Поводът идва от есеистиката на Томас Ман и по-конкретно от литературното есе “Опит върху Чехов”, създадено по случай годишнината от смъртта на писателя (1954 г.).
