Небето тази нощ тъжи пуска своите рожби те падат върху кожата ти нежно обхождат всяка част от тялото...
Ще я срещнеш на отсрещния балкон да чопли семки да чете стари книги да пие вино от бутилка...
Душата ти дефилира по подиума на сърцето ми обута с най-тънките токчета обхожда дясното предсърдие и оставя черни петна в лявото.
Ще я помня... винаги усмихната винаги красива винаги обичаща ме ще я помня...
Някак си дъждовно ми е днес, омръзна ми от слънчевата светлина. Искам да започне още от нощес и да погълне цялата земя.
Аз съм клечица кибрит. С дървено телце и лесно запалимо връхче. Живея в кутийка с много други като мен. Не. Не живея. Съществувам.
Сънувах те снощи без да искам отново. Да беше по-добре някой ужасен кошмар. Появяваш се пак и чакаш наготово. Да спечелиш, като че това е игра на комар.
Любопитството хапливо често изяжда отвътре и непрестанно боли ме. Късно вечер ме разбужда...
Знаеш ли корабите как пресрещат се в Атлантическия океан? Знаеш ли те поотделно колко са самотни, докато не дойде моментът толкова желан?
Животът е толкова кратък, а ти защо искаш да изглеждаш толкова малък? Нужно ли е да се правиш на интересен, защото кръгозорът ти е доста тесен?
