Буквата е безкрайно търпелива с нас, изчерпваме я, милиметър по милиметър сякаш размотаваме макара...
тези залези са купчина червен пясък. извънземни пиянски кръжат полукълбата на главата му
само това виждам от устата на жълтия тигър. Все пак, не искам съжалението ти – когато небето свети в прехапано оранжево
9:11 Иска ми се никога да не съм обичала никого. Гардеробът проблясва в сиво, дъждът очертава силуетите на две фигури прегърнати в метаморфоза.
Родена в мръсотията, тя беше точно това – главата беше пчелен кошер, а очите – малки рани. Студена статика заемаше твърде много място в нея, въпреки че сърцето й е с уста като на топъл лъв.
Две очи. Усмивка. Безвремие. Среща. Случайност. Съдба. Поздрав. Невинност. Мълчание. Истина. Свян. Суета. ...
От всякога, от всякога по-дръзка, с безброй ножове във гърба, към себе си решила да се върна, с високо вдигната глава.
Писмо ще напиша до побелелия старец, в чиято щедрост вярват децата. От легенди и приказки големите знаят, че той живее нейде оттатък.
Ти само ми вярвай както преди, а аз ще остана твоето „вчера“. Както е рекло на вълната морето: – Само се успокой и ще бъда при теб!
Изморих се да бъда удобна на всички, едва стоя вече на тези крака. Дълго шиех като шивачка усмивки, ала своята рана не успях да закърпя.
