Аз съм джуджето, което държи барабана в дългия ред на безсмъртни, но мъртви поети. Аз съм вълната, която се скита пияна и върху камъка пръска пенливо сърцето си.
Стъпвам по листи позлатени и нежни с крехкия полъх на есенна жар и съм толкова въздушна, небрежна, запленена от този чар.
Душата си в дървото ваеш със толкоз много топлина, живот с длетото си дълбаеш в неповторима красота.
Искам да бъда до тебе когато си силен и когато си слаб. Всеки миг да ти бъде потребен, всяка дума да е като хляб.
Открехвам тежката врата и още непристъпила от прага долавям двора как шепти “Ела” и нежно слънчев лъч пробяга...
Признавам си все още не се познавам и често не мога да определя, каква съм и каква трябва да бъда – дали лоша или пък добра.
Мразя етикети, зашити по дрехите и по душата. Описание на същността ми, каква съм и какво ми е в главата.
Казват лош човек е Егоиста и дълго вярвах аз във този мит. Егоиста казват е човекът, който наранява без да съжалява всеки един подред безспир.
Облаците – пухени завивки, да пътуват най-обичат във безкрайното небе. Всеки радва се на изгрева, дъгата и забравя за белите им спътници...
Август е винаги тежък, горещ - тежи като камък, паднал от Небесата, и като в огнена пещ пречиства душите тук, на Земята...
