Всичко е загадъчно в света днес, всички огледала са счупени, къде да видя лицето си аз?
Сред природата, към края на есента видях едно зелено дърво. Беше толкова зелено, че и зеленото се срамуваше от зеленината си.
Ако затвориш, казват, славея в кафез, ще престане да пее. Но това е лъжа! Тъкмо тъгата по свобода дава сила на гласа на славея...
Зная, прозрачността ти не е от неопитност. Това е твоето откровение пред природата, която се е отегчила от нощта.
Ти кацна върху ръката ми и ме ухапа; сигурно дъжд ще вали. Може би ти ме предупреждаваш?
Тръгнах ей така, босичък по голямата земя. Изгоряха ми нозете. Сърцето ми изгоря.
Слънцето ме събуди с целувка и аз навестих пролетта. Дъхът ми се пръсна наоколо и стана пиян света.
Аз съм само едно листо, паднало на земята, а дървото не търси обруленото си листо. Дървото не тъжи за листата, дървото сънува само идната пролет...
Аз съм радостен днес, аз съм млад и свободен. Като моите спомени тук пъстреят цветя. И вървя сред голямата древна природа – колко мъдра е тя, колко смела е тя.
Тъмнината е бездушна. Тайнствена е тъмнината. Тебе скрива. Него скрива. Скрива всичко на земята.
