Благодаря ти, слънце наше! Дъждовният неделен ден наказа ме с домашен плен. Не е за мен, не е за мен!
Не само билките лечебно днес цъфтят, ще го запиша днес за стотен път и моята душа по календар немлада вълнува се и при раздяла страда, когато милата ми дама е далече.
Защо ми е така студено и тръпки ме побиват цял? О, сякаш вятърът във мене студения си дъх е спрял!
Когато се сбогувам със морето, о, със морето ако се сбогувам, ще дойдат всички спомени при мене и за последен път ще се ръкуват!
Уморени – вълните целуват брега, топлия пясък и старите лодки. Като кървава ивица гасне денят и вечерта плува тиха и кротка.
Към всичко станал безразличен, единствено към теб – не съм. И дързостта да те обичам прости ми – аз съм много сам!...
Песните, в които аз оставам, някой ще обича и след мен, докато умея да забравям своя дълъг и отруден ден.
Когато се огледа вечерта във лунната пътека на морето, един забравен спомен ще потърси любимото си място във сърцето ми.
И от една и съща чаша със вас да пия съм готов, макар че нейното приятелство не се превръща във любов!
Ето ги. Извиват се надолу. Търпеливо чакат да направя спускане навън. Към света голям умело да пристъпя и после тихичко да се завърна от отвън.
