От самодивите идвам, те са мойте сестри. В тъмните нощи изобщо не мигвам, ти сред принцеси недей ме търси.
Обичам да гледам слънчогледите как под ритъма на вятъра танцуват. Обичам да чувам шумоленето, с което вкупом със слънцето флиртуват.
Истинските хора трудни са. О, да! Как само с пръст посочва ги света и как вечно неразбрани са от обезверената в добро тълпа!
Какво се случи – често превалява и аз седя, учуден и смутен. Чадър щом взема и дъждът престава и казвам си, че в утрешния ден ще бъда без чадър...
Очите ти гледат ме с радост... Запълват мойта тъга... Заклех се силна да бъда, но крехка е мойта душа...
Обичам твоите сини очи – пламъка в тях, който гори. Не мога друг така да обичам! Усмивка моя ангел небесен!
Едно камъче е тъжно, един звяр е глътнал лава – вие, едно дълго лято зрее в бурените...
О, време, черните везни на нощите какво отмерват, какво добавят сините везни на всеки следващ ден?...
Онзи бавен сенокос под пясъчливите вечерници кърми още спомена ми и на ударите на сърцето ми приглася...
Този прах в Никополис ад Иструм, уморен от плясък на криле, е далечен глашатай на правдата, закона и мощта...
