Сред толкова възможни катаклизми във всемира и вътре в нас – една, най-зверска, най-човешка, реална безизходица: да се яде.
Човек не е роден единствено стомаха си са тъпче; но тук душата само трябва да изпитва ненаситен глад. От възпаления венец на планината се подава млечно зъбче – да ми напомни, че животът винаги ще бъде млад.
Добрата вест, като дошла да си почине, се отбила върху невидима могила в прозирната полумъгла.
Понякога боязънта е по-опасна от уплахата. Не ме е страх от есента, щом някога за мен бе стряха тя.
Уморих се да ровя в страстта, а скръбта да се лута из мене. Мислех пушека жълт за горене. Отминавах, преди да простя.
Ни една от събраните тука зачислени на мене вини не остави за бягство пролука и на себе си не измени.
Кой посмя да посърне мъглата и с безлики коси да посява в бели угари тъмна позлата, черно семе в земя пепелява?
Предоверявал се на непознати, посяга към несигурни опори, а ближният неспиращо говори, че невестулките не са крилати.
С главно “В” бе нашата любов, когато краят идва преди да си готов. И с една греховна усмивка отнесе в грешно време, на грешно място твоето сърце.
Θυμάσαι πως μικρό μου ήσουν Εκεί στον μακρινό τον κόσμο Εμένα ονειρευόσουν νύχτα Να΄ρθει μέρα να με συναντήσεις.
