Колко години, оставиха диря, диря дълбока, но не по земята, не между ниви, лозя и баири, диря във гънките на душата.
Над морето лято свети – дни щастливи за света. Хората на бреговете стоплени са с любовта.
Във чашата кафето недопито очаква твойте устни трети ден. На дъното какво ли има скрито? Аз гледам чашата озадачен.
В часовника на Ботев аз се вглеждам и сякаш не в музейната витрина отмерва българските ни надежди, с които млад войводата загина.
Дяконе, говорят, че си жив. Кълнат се, че ти служат вярно. Знам, ти си весел, ала строг и справедлив. Знам, коленичиш само пред България.
Боже, дай на България слънчеви дни, дай на децата ни бъдеще светло – вярата в нас и след нас да кълни както пшеницата расне в полето.
Що за образност: „Сняг върху скелет овъглен“?! Няма образи. Мрак – влажен, есенен, стъклен.
Все нов е тоя свят – и все непроменен... Кой снощи с облаци – одрани овчи кожи – пребитото до кръв небе наложи и тук доведе този здрав и бодър ден?
По голия разкалян хълм една смалена къща върви. Нанякъде отива или се завръща? Самотно старо същество с душа от тъмнина и хлад.
Не поглеждай към бездната, там сирените адови пеят. Усмихни се на новия ден. Той е твоето осъществяване...
