На къщата мазилката се бели, живял е някой там преди...
Нимфи омайват с телата си, вплетени в танци среднощни. Аз се събуждам безименна в дъхави ниви разкошни.
Ела си по прашната улица във слънчево утро през лятото. Ела си, безпътен скиталецо, във нощи безсънни със вятъра.
Ще ме откриваш в потайните шепоти на нейните къдри приспани и ще ме виждаш по сумрак в паветата, в мозайки под теб разпиляни.
Красиви са цветята във полето, когато вятърът полъхне в зноен ден. И бистра е водата във морето, а слънчевият диск е аленочервен.
Отново тъжни са очите ми, сълзите неизплакани остават, и сива е лъжата във очите ти, с безчувствен поглед нараняват.
Защо е тъжен погледът ти, Старче нали все още телом гониш дълбините...
И стресна се Адам, снага разкърши Ева. Родил се беше Джазът. Да бъде, рече Господ!
Когато не знаеш какво е отвъд, стоиш във пашкула – обвит и спокоен. И мислиш – това е светът, уж познат, а всъщност така илюзорен!
Стъпките следвам... Къде ме отвеждат – не знам! На пътя верен щом стъпил си вече, ще стигнеш все някога “там”!
