Насън я виждам преродена. Свободна. Втурната напред... Уви! – от вирус повалена, родината душа бере.
Морето... Ах, морето ни предпазваше от всичко дребно, смешно и излишно.
О, вълната бяга, весело извира и когато ляга на брега, умира.
Тука спират всички слаби хора, всички къщи, гробища, цветя. Пътищата секват...
По бака преминават добрите морски птици и с бавен ритъм – ето се спуска вечерта...
Аз родих се – весела отливка на горенето и любовта, и поех с най-старата усмивка в пътищата млади на света.
Внезапно пътят се превърна на пътека. А тънката пътека се разплете на следи. Гората се разпръсна на дървета.
Του μέλλοντος οι μέρες στέκοντ’ εμπροστά μας σα μιά σειρά κεράκια αναμένα – χρυσά, ζεστά, και ζωηρά κεράκια.
По чувства сме братя ний с тебе и мисли еднакви ний таим, и вярвам, че в светът за нищо ний няма с теб да се разкаем.
Εκεί στο παλαιό βουνό Ζούσε έρωτας παντοτινός. Έρωτας ανάβει στη ματιά Πάντα βήμα με απλοχεριά.
