Аз съм затворник на днешните дни и хайдутин на миналите...
Не търси границата на ума в сгорещената възглавница. Докато Вселената безделно стои на прозореца...
Аз съм ловец на думи, изговорени от вашите уста или дръзко поробени в мислите...
Първата ми душа сигурно ще бъде положена заедно с износеното ми тяло в коравата Балканска почва...
Говоря с лебеди насън... Броя крачките от мен до теб, но наобратно. Тогава се раждам в съня си с твоето лице – съзнанието ти е мое – разхождам се навсякъде из него.
Поне още час ще се взирам в тавана на южната стая. Лист – недописан – дели ме вратата от Рая...
Гларусът и аз, тъй кротко наблюдавахме дъжда, а той бе луд – необуздано капеше и чистеше поредната душа.
Любовта е пробуждане. И всеки от всеки нека отпие... И всеки от всеки нека опита – със жалостен дъх да разпита за любовта...
Палейки цигарата, усещам как дистанцията се скъсява все повече, когато близостта не е физическа...
Защо ще дойдат птичите ята, от юг към нашата земя поели? Ще разберат ли те, че пролетта е тъжна във балканските предели?
