Разстрелва ни стартерът. Ветрилообразно се втурваме в първите двеста. Темпото е наистина бясно. Публиката реве приветствено.
Какво би казал повече за себе си, освен това, къде си скланял пред съня глава. А ти заспивал си къде ли не – със песен в люлката, естествено, и върху женски колене.
Аз приближих, а котките се любеха. Не бях ги забелязал отдалече, замислен в нещо свое и кахърен – така, разбира се, човек не вижда.
Тази сутрин ми е едно финландско и ще тръгна със снегоходките след елена тъжен на класиката. На лов, може би.
Докато тя одисейства, той пенелопства. Тя слугува при богати европейски циклопи...
Път, случаен също като бликнала, вехнеща във паметта мелодия... А край пътя – цветно ято циганки, седнали на сянка, си говорят.
Дъждът подигравателно мълви, че с кръв се пише. И до кръв те жули. Сърцето ти започва да кърви... А след това е време за акули.
Ах, тази моя пролет полудяла... в горещите ми вени връхлетя! И толкова съм вишнева и бяла с най-шеметния устрем на кръвта!
Наздраве да си кажем, ей така – за всичките ни хубави моменти, за блясъка в очите ни сега, дори за клюките некомпетентни.
Понякога тъгата е красива – досущ като на фотошоп. От чужди погледи сълзите скрива, но пипнеш ли я, удря като ток.
