Понякога боязънта е по-опасна от уплахата. Не ме е страх от есента, щом някога за мен бе стряха тя.
Уморих се да ровя в страстта, а скръбта да се лута из мене. Мислех пушека жълт за горене. Отминавах, преди да простя.
Ни една от събраните тука зачислени на мене вини не остави за бягство пролука и на себе си не измени.
Кой посмя да посърне мъглата и с безлики коси да посява в бели угари тъмна позлата, черно семе в земя пепелява?
Предоверявал се на непознати, посяга към несигурни опори, а ближният неспиращо говори, че невестулките не са крилати.
С главно “В” бе нашата любов, когато краят идва преди да си готов. И с една греховна усмивка отнесе в грешно време, на грешно място твоето сърце.
Θυμάσαι πως μικρό μου ήσουν Εκεί στον μακρινό τον κόσμο Εμένα ονειρευόσουν νύχτα Να΄ρθει μέρα να με συναντήσεις.
С мъглата на безвремието. Недоизтлял и прашен от мечти, и много ненавременен. Ще пометеш съмнения утаечни с перчема си, заметнат криво.
Заспивай като дъжд на тротоара безименен и мокър от мечти, дори да не откриеш в тишината защо вселената след взрив мълчи.
Ако хвърля звезда във безкрая, кой ще може да я улови, сътворявайки в себе си рая на отново родени мечти?
