блъскам се в скалите усещам те в гърдите си спри да пееш вече кървят ушите ми
връщам се в миналото лято при щастието грешка късам листове от календара броя оставащите дни до ноември
Πολλές φορές θέλω να σου περιγράψω Και σαν τα λόγια μου να φένονται φτωχά Αυτός ο άνθρωπος που είσαι να θαυμάσω Και όλα τα άλλα γύρω είναι περιττά
След зимата да приберем в кашона скучните поанти очакваните и предвидените благозвучните дори и тези неосъществените предвкусваните тържествуващите...
Ако някой ме попита, ще му кажа: тя е прелетната сянка над шосето, ятото в мрежите на някой непознат и почти невидим като парата на чайник вятър.
В онзи свят, в който изговаряш “завинаги” и заживяваш там като наистина... В онзи свят, пребиваваш като в тайна квартира...
Разсъмва се като по ноти, аз обаче така не се научих да разчитам оплетените петолиния на всекидневието...
Някъде по средата на времето ще го срещна – момчето със светлия поглед...
Позволи ми да ти подържа света да го полюлея за секунда...
Помолих аз Луната да ми каже какво да облека на сутринта. “Защо се чудиш? Аз ще ти подскажа – облечи си твоята душа!”
