Голяма дупка остава след капризния навик да подучваме чертожниците на света да забиват острието на пергела в центъра на нашето вегетиране.
Има нещо в отколешното желание да ти бъда фар, да ти бъда пристанище, което ще ти спаси от бушуващото море.
Надеждата, красиво увита в бял облак, леко спуска тази зимна нощ върху празната маса...
Не съм поет. Аз съм само възможност за стихотворение в предварително планираните лабиринти от пътищата към щастието...
Пътищата остават по местата си успоредни и кръгови, кръстовища и еднопосочни, многопосочни – с повече ленти.
Световъртежът, който те кара да се поклониш. От къде ли пристигат онези глави и какво търсят?! Дават ти, викат те, и все пак, нищо не ти донасят.
Далечината на звездите ме увличаше в играта. Подари ми онази усмивка, която имаше снощи лунния лъч.
Пристигна от средиземноморския климат, за да береш тетовските ябълки. Прохладата на Шар-планина размъти главата ти да търсиш изгубеното...
Ако човек се обърне да дири... Тук Александър усети маята. Празник настава, щом кораб засвири, тръпка търновска му грабва душата.
Колко години, оставиха диря, диря дълбока, но не по земята, не между ниви, лозя и баири, диря във гънките на душата.
