Замених душата си за картонено хвърчило, хиляди безчувствени очи се роят като птичи крака, за да гледат как копчетата, които съм събрала, се изсипват през дланта ми...
Понякога си мисля, че липсата ти ще ме срине. После се сещам за всички празни обещания...
Ще си създам паралелен свят. Където и най-лошите човеци, в герои добри ще се превърнат. Където лъжата ще бъде най-голямата истина.
Написах проза, така душата си шия. На пода оставих роза – изсъхнала, че самотно е в душата ми, да скрия.
Мечтая за оная любов от осемдесетте. С откраднати целувки. Наречете ме старомодна. Не ми пука.
И ето ме отново. Тук пред теб. Връхлитат те мисли. Изгарят те копнежи.
Обичам нощите с ясно небе. Звездите ми разказват красиви приказки за теб. Бавно избледнява облика ти блед.
Тя беше като кибритена кутийка. Рядка и необикновена. С любов бе гравирано сърцето й. Много се опитаха да запалят любовта, но все нещо грешно имаше.
За тези вечери, в които си сама. Забравяш да вечеряш, защото нямаш апетит. Но си наливаш вино.
Дръж далеч от мене тъмнината, която от душата ти изтича... ... и с дрезгав глас шепти безсрамно, че всичко мое до безумие обича.
