* * *
Разбивайки се в скалите,
изтощена, наранена, пропита от сълзи,
не усещам болка,
докато троша костите си.
Коленете ми са ожулени,
а лактите не са на мястото си.
Устата ми кърви
и не чувствам главата си.
Вълните се блъскат отдолу
сякаш Посейдон ги праща,
за да ме приспят. Завинаги.
Слънцето прежуря. Сякаш не ми е достатъчно
мъчението, което сърцето ми само си причини.
Крайно тъжна е песента на сирените
и гларусите грозно са накацали около мен.
Счупени миди опират в гърдите ми.
Последна вълна.
Глътка въздух.
Заспивам.
Стефани Караначева
Стефани Караначева е родена в Деня на народните будители в началото на новото хилядолетие в Свиленград. Завършва СУ “Д-р Петър Берон” с интензивно изучаване на английски език в родния си град. Следва в Radboud University в Нидерландия. Проявата й в поетичната…
Всички текстове и книгиСвързани публикации
Вкъщи не се говори за тъга
... майка ми сяда на масата потупва с пръсти по нея поглежда към тавана сякаш чува нечий глас и мълчи...
Обреченост
Скъпи човече, ти, който четеш тези мои брътвежи, позволявай си по-честичко да мечтаеш, колкото и да ти изглежда безнадежден,
Люлякови приказки
... ето, не отвърна бог очите си от нас, и те питам, щастливо ли е утрото ти в събота, щом в безначалната вселена плува любовта, избягала от мрежата на клетата ни участ?
Коментари
Добави коментар