Една сърна самотна си мечтае. С уморени очи търси тя покой. Но не знае, че дебне я опасност в мрака и тежкия зной.
И тая нощ в утробата на мрака не пеят славеи, а грачат гарвани. И неродените пищят, защото някой с България се гаври.
Поредният сняг в моя живот пада неръкотворен, кротък и милостив като поличба, като награда за това, че съм все още жив.
Жените го правят добре. Те влагат душа в ритуалите груби. Мъжът е трябвало да умре, за да бъде облечен толкова хубаво.
Лешоядите идат. Връхлита ме страх и с жест първобитен сълзата си бърша. Наоколо – мъст, омерзение, крах... Лешоядите идат, подушили мърша.
Сред толкова възможни катаклизми във всемира и вътре в нас – една, най-зверска, най-човешка, реална безизходица: да се яде.
Човек не е роден единствено стомаха си са тъпче; но тук душата само трябва да изпитва ненаситен глад. От възпаления венец на планината се подава млечно зъбче – да ми напомни, че животът винаги ще бъде млад.
Добрата вест, като дошла да си почине, се отбила върху невидима могила в прозирната полумъгла.
Понякога боязънта е по-опасна от уплахата. Не ме е страх от есента, щом някога за мен бе стряха тя.
Уморих се да ровя в страстта, а скръбта да се лута из мене. Мислех пушека жълт за горене. Отминавах, преди да простя.