Ще оставя в ръката на просяка до стотинка каквото изкарах. Ще убия душата износена и ще тръгна безцелно нанякъде.
Построихме си къща на ръба на морето, обзаведохме всичко в барок. Аз ударих в душата, ти удари в сърцето и домът ни се срина жестоко.
Ще дойда тази вечер пред дома ти, пред тежката врата ще коленича. На Бог ще се помоля двеста пъти, но няма да те пусна безразличен.
Все по-рядко се сещам за Бог. Все по-близо усеща се пъкълът. Аз съм гето, а ти си барок – като цяло, история скъпа.
Мисля си за времената отпреди Вавилонската кула и зикуратите. Времената, когато не е имало изгубени в превода...
Ти ще напишеш книга – казано ми беше. Попитах: В проза или в стихове? Не е ли все едно – ми рече, щом се нижат редове.
Все този сън сънувам странен, във който аз на път вървя. А тръгнала съм в час тъй ранен и няма, няма край деня.
Ти бъди неспокойна душа там, в света на живите хора където отиваш сега – за да търсиш сама отговора на предишния своя живот.
Кой си ти, дошъл при мене в нощта останала сама. Почувствах тръпката обзела внезапно мойте сетива.
Когато ний заспиваме – умираме. Сънят е братът на Смъртта, а от телата леко се измъква свободна нашата душа.
