Когато ний заспиваме – умираме. Сънят е братът на Смъртта, а от телата леко се измъква свободна нашата душа.
Нощта ухае сякаш на канела, в прозореца надничат две звезди. Светът облича топлата фланела, деня отпусна строгите юзди.
Снегът донесъл е безбрежност, уют със белия си цвят. Открай докрай е миг и нежност! И наш е целият ни свят!
Отново търся твойто рамо! Заспиват бури, ветрове... Очите ти поглеждам само, че те са мойте светове!
Пак куфари и хора, и пак гари, със стъпките и чужди гласове, и мислите, събрани на камари, присъствие и нечии гърбове...
Задъхана, надничаща над улици, над облаци, дървета и треви, Луната свети , светят малки ивици и носят спомените отпреди.
Изтънява вятърът и хукват дълги сънни сенки из града. И цветя разтварят пъпки с пукот. Стапя се последната звезда.
Попитай спомена къде съм когато дъжд в стъклата ти звъни. Ще ме откриеш в малка песен в презрелите от лято дни.
Остани!... Нека вятърът двама ни гали. Да излива небето свойто синьо ведро.
Шушнат дървета от плод натежали, жадно последния лъч те ловят. Вятърът тихо тополите гали, шепнат с тъга те и ронят листа.
