Колко е кратък животът човешки? Сън или дълго будуване? Идваме, плащаме старите грешки, трупаме нови, пътуване…
С различно звучене, с различно значение, прошепнати думи дори, създават комфорт и добро настроение. От лошите думи боли.
Приветствам ви, Земляни! Земята ви е в рани, и вий не я щадихте, и злото не пестихте.
В дневника ми няма мои стихове, защото не бях поет. Но той пазеше истории за слънчогледови дни и лилави нощи.
Сънувах сън! Тъй истински, тъй искрен, тъй прекрасен. Сънувах сън, че задълго с тебе разделени бяхме.
Търсих те. Навсякъде те търсих. Попитах старите алеи и уличните лампи, видели ли са скоро нечии очи. Очи от море, пълни със сълзи.
Очите ти напомнят ми безбрежен син океан. В него не плуват нито пасажи, нито делфини, нито китове. Те са два самотни океана, през които кораби не минават.
Аз съм разхвърлян пъзел. Разпръснати частици тук и там. Хвърчащи мисли из въздуха, да ги разбереш едва ли би могъл. Абсолютен парадокс, може би?
Опитвам се да бъда, такава каквато съм по природа. нежна и добра, но не само със заобикалящото ме, а с мен самата.
Пускам любима песен. Звучи на фон, а аз играя си със самотата. Обгърнали сме се една с друга.
